Тя си беше мислила, че Тони е необичайно разбран, когато му беше казала, че иска да изчакат сватбата, преди да станат по-близки… Обяснението й беше, че щеше да е по-романтично в първата брачна нощ. Скоро обаче той започна да предлага да избягат и не се отказваше от идеята си.
Кристъл се дразнеше само от мисълта да избяга с Тони, макар да не можеше да си обясни защо. Беше й по-удобно да се занимава и залисва с плановете за сватбата и да изчаква вътрешното й чувство да й подскаже, как да постъпи. По този начин бе вземала всичките си важни решения. Не можеше да обмисля нещата стъпка по стъпка, с доводи за и против, както правеше баща й, защото така само се объркваше и й беше по-трудно да стигне до някакво решение. Повече се доверяваше на инстинктите си.
— Не искам да бягаме, Тони — твърдо заяви тя.
— Но защо? Защо да си губим времето с глупостите около сватбата? Нямаме нужда от това. Достатъчно е да отлетим до Вегас и да се оженим. Имам планове за нашия спортен клуб, но нищо не може да се направи, докато не сме официално женени.
— Нашият клуб ли? — повтори си тя. — Тони, хайде да не спорим сега.
— Не споря. Само казвам…
— Добре тогава, нека да не го обсъждаме. Отиваме на прекрасен бал и сме в красиви костюми. Нека се забавляваме, както когато… когато се запознахме.
— Добре.
Тонът му не й се понрави. Отегчаваше я настойчивостта на Тони бързо да се оженят. Понякога той се държеше така, като че ли всичките му планове се проваляха заради нея. Това я караше да се пита, дали пък баща й не е прав, че Тони се стреми само към парите и положението й. Уверяваше го, че действа по приготовленията за сватбата, които само за кратко бе прекъснала, но, ако трябваше да си признае честно, съвсем не бе сигурна, дали ще мине под олтара с него. С всеки изминал ден отношението й към него се променяше. Дори не знаеше дали наистина го обича. Между тях все още припламваха искри като в онзи миг, когато преди малко го посрещна на вратата. Но сега, в лимузината, тези искри бяха угаснали. И все пак никой друг мъж не бе я привличал толкова силно.
След петнайсет минути пристигнаха пред хотела, изкачиха се по украсените стълби и влязоха във великолепната бална зала. Огромните маси, сложени покрай стените на залата с висок позлатен таван и проблясващи свещници, бяха отрупани с ледени скулптури и ордьоври. В единия край свиреше оркестър, а пред него бе оформен дансингът. Хората, облечени в пъстри маскарадни костюми, отвлякоха Кристъл от мислите и съмненията й по отношение на Тони и тя вече бе готова да се отдаде на тържеството, в чиято подготовка бе взела участие.
Малко по-късно Кристъл разговаряше с група приятели. Тони се беше наредил на дългата опашка пред бара. Помолила го бе да й вземе нещо разхладително. Кристъл почти се надвикваше със силния шум на оркестъра, който свиреше стари рок парчета, и глъчката, която стотиците гости вдигаха, докато приказваше с приятелка от колежа, в костюм на Снежанка.
Внезапно тя осъзна, че я обгражда странна тишина. Всички около нея, включително и приятелката й, бяха онемели с погледи, отправени в една посока. Едно особено усещане за безпокойство и предчувствие за нещо съдбовно я накараха да се обърне и да се огледа, за да разбере, каква е причината за странното утихване в техния ъгъл на залата.
И тогава го видя.
Втора глава
Високият мъж с черна пелерина и бяла маска, не откъсваше поглед от Кристъл. Ръката му бе тържествено протегната и дългият пръст в ръкавица я сочеше. Очите му бяха прозрачно зелени, почти блестящи, изпълнени с неприкрито чувство за притежание. Който и да бе той, имаше най-властния поглед, който тя някога беше виждала.
Щом погледите им се срещнаха, той бавно отпусна ръката си до тялото. Тя застина от изненада, сякаш осветена от един-единствен прожектор, който я отделяше от тълпата наоколо. Измъчена от страх и бездиханно очакване едновременно, тя се надяваше той да й каже, какво иска от нея.
Величествено застанал, с гордо изпъчени гърди и широки рамене, с дългата обвита около тялото му пелерина и с немигащи пронизващи очи, той мълчеше. Какво означаваше всичко това, чудеше се Кристъл. Сигурно имаше някаква причина да я зяпа така. Секундите отлитаха, а хората започнаха да се събират около тях, учудени и очакващи нещо да се случи.
Кристъл почти не ги забелязваше, обзета от бързи мисли. Беше ли срещала някъде този мъж? Не й приличаше на никого от познатите й, но и маската скриваше голяма част от лицето му. Сигурно нямаше да забрави човек с такива очи, ако го беше срещала някога. И все пак, кой бе той? После, внезапно забелязала, че хората ги наблюдават и шепнат като на някакво представление, й хрумна, че вероятно това бе някой от актьорите, наети от благотворителния комитет да участват в бал. Един от членовете бе подхвърлил идеята и бе предложил да ги ангажира. Сигурно този човек нарочно е облечен като Фантома от операта и задачата му е да се закача с дамите. Това бе част от замисленото забавление. Несъмнено и другите наети актьори бяха тук и умишлено се смесваха с гостите, а тя още не бе имала време да ги забележи.