Кристъл почувства облекчение, сметнала, че е разрешила загадката. Но, Боже мой, той наистина добре си вършеше работата! Караше я да се усеща като единствената жена в цялата зала. Съзнавайки, че е част от представлението, тя се усмихваше — на него, на бялата му маска, на здраво стиснатите устни и непреклонни очи. Той също й отвърна с усмивка, която откри равни бели като маската зъби. Това бе наперената усмивка на човек, уверен и доволен от себе си. Той вдигна ръка и с един замах свали пелерината от рамото си.
Тя се разпери и се плъзна край тялото му, а той я подхвана под възклицанията на тълпата наоколо. После я изви така, че тя полетя към Кристъл, леко падна пред краката й и оформи нещо като широка черна копринена пътека между двамата.
Хората изръкопляскаха, а Кристъл се усмихна. Представлението, което устройваше той, наистина заслужаваше възхищение. Когато всички утихнаха в очакване на продължението, маскираният мъж протегна ръката си в бяла ръкавица към нея.
— Минете по пелерината ми и ще влезете в един непознат свят — изрече той с нисък и равен глас.
Имаше ли друг избор в присъствието на всичките тези хора? Освен това Кристъл никога не се притесняваше да бъде център на внимание. За да внесе още драматичност в мига и да се пошегува, тя вдигна пред лицето си и собствената си маска. После протегна ръка към него и пристъпи по черната пелерина. Когато приближи достатъчно, той улови пръстите й и я преведе, докато тя се озова отново на паркета на балната зала.
Той сведе очи към нея, като все още държеше високо ръката й.
— Сега какво? — развеселено попита тя, защото играта взе да й харесва.
— Танцувай с мен. — В тона му прозвуча по-скоро заповед, отколкото покана.
Тя остана без дъх. Свали маската си, за да може да положи ръка на рамото му, но я изпусна и тя се търкулна по гърба на черния му фрак. Тълпата отново изръкопляска. Двамата се понесоха под звуците на бавната романтична мелодия, която оркестърът засвири, а хората лека-полека се върнаха към разговорите, сякаш краткото представление бе свършило.
Докато танцуваше в прегръдката му, тя изучаваше контурите на маската му и косите отвори, които подчертаваха, очите по такъв смущаващ начин. В същото време се питаше, дали един нает актьор би си позволявал така плътно да притиска една непозната жена. Защото усещаше дланта му на гърба си, която я държеше толкова близо, че мачкаше тафтените поли на роклята й.
Изведнъж забеляза, че той често хвърля неодобрителни погледи към дълбокото й деколте. Почти я накара да съжали, че не послуша съвета на баща си да бъде по-скромна. И все пак пламъкът в неговия поглед завъртя главата й и сърцето й подскочи, а това й хареса. В същото време нахалното му държание я засегна. Имаше толкова други жени с богатство и влияние на този бал. Той трябваше да внимава, как постъпва. За какъв се мислеше?
— Актьор ли сте? — попита най-накрая тя с леко надменен тон, след като реши, че достатъчно е позволила да я разглежда.
Очите му срещнаха нейните.
— Актьор ли? — той се засмя, видимо развеселен. — Не. Може би трябваше да стана.
По тялото й пробягаха тръпки, когато разбра, че е сгрешила.
— Т-тогава кой сте вие? — попита тя и се помъчи да увеличи разстоянието помежду им.
Той леко отпусна прегръдката си и й позволи да се отдръпне, но още танцуваха.
— Аз съм Фантома в твоя живот.
Тя въпросително го изгледа, недоволна, че продължава да си играе с нея.
— Как се казвате? — попита тя и се помъчи да запази спокойствие.
— Ерик.
Тук й се наложи да се засмее и да отдаде дължимото за настойчивостта, с която продължаваше да води играта.
— Несъмнено — отвърна тя, защото знаеше, че името на Фантома от операта от книгата на Гастон Льору наистина бе Ерик. — Но вие как се казвате, имам предвид по кръщелно свидетелство?
— Ерик — повтори той. — Така са ме нарекли родителите ми.
Тя сви вежди в почуда, дали да му вярва. Междувременно гласът му й се стори смътно познат, сякаш и преди го беше чувала. Изглеждаше млад, ако се съдеше по гладката му опъната кожа на ъгловатата брадичка, и тя реши, че е приблизително на нейна възраст.