Предния ден Бругелан позвънява на бивш свой колега от отдела по организирана престъпност, Ньол Видар Хамерстад.
— Имате ли нещо ново за Йорян Мьонес? — попита Бругелан.
— Не го наблюдаваме, но от време на време името му изскача някъде — отвърна Хамерстад. — Знаем, например, че има контакти с албанската мафия.
Но Хамерстад не знае за някаква връзка между Мьонес и Туре Пули. „В един съвършен свят Мьонес и всички като него ще бъдат наблюдавани от цивилни полицаи двадесет и четири часа в денонощието“ — мисли си Бругелан. Но това е твърде скъпо. Всяка година полицията в Осло харчи милиарди крони, за да се бори срещу организираната престъпност, но това не е достатъчно. Изобщо дори. „Норвегия е любимо място за мафиотските банди, защото сме богата нация с бедна и малобройна полиция“ — мисли си той.
Понякога жена му го пита дали му липсва да бъде униформен полицай. Той винаги отрича, но това е лъжа. Разбира се, че му липсва. Липсва му тръпката от преследването, въпреки че има и много скучни дни. Бругелан си спомня безкрайните часове стоене в служебни автомобили и дебнене от засада. Но след това винаги се е случвало нещо вълнуващо и Бругелан се е впускал в действие, давайки всичко от себе си. Без колебание. Но вече не може да живее така, защото има семейство. Твърде големите рискове и постоянните дежурства не са за семейни хора.
Бругелан въздъхва и поглежда снимката на Мьонес. Мъж, който се е крил в сенките в продължение на години, но сега е излязъл на светло, за да извърши покушение. „Най-вероятно вече е напуснал страната“ — мисли си Бругелан. Освен ако нещо не се е объркало. Но какво?
97
На Йорян Мьонес му е студено, въпреки че се поти. Обляга се с ръка на стената в банята на Дюрим и поглежда в огледалото. Лицето му е бяло. Ръката му виси до тялото, напълно безполезна. Има чувството, че тежка бучка се опитва да излезе от раната и да го парализира от главата до петите.
Мьонес примигва и гледа как бръчките по лицето му се изпълват с пот, стичаща се надолу по челото му. „Горя“ — мисли си той и се напръсква със студена вода. Това помага. Засега.
Нощта на дивана на Дюрим е една от най-ужасните в живота му. В един момент таванът се превръща в развълнуван океан и една гигантска вълна се спуска към него. Когато примигва, всичко си е като преди. След това започва да вижда цветове, които се смесват и преливат един в друг — жълто и лилаво, розово и синьо. В един миг на просветление Мьонес осъзнава, че най-вероятно халюцинира. Рано на следващата сутрин се обажда на лекаря — мъж, чието име не знае и който прави посещения по домовете по всяко време на денонощието, за да лекува хора, които предпочитат да не ходят в болница. Скъпа услуга, но комбинацията от животоспасяваща медицинска помощ и пълна дискретност няма как да е евтина.
Някой звъни на вратата и Дюрим отива да отвори. Няколко минути по-късно докторът влиза. Мьонес се изправя на треперещи крака. Ледена тръпка сковава сърцето му. Докторът се приближава. Той е висок, изтупан, гладко избръснат и грижливо сресан.
— Ето го и пациентът — казва и се усмихва.
Носи малко куфарче. Спира пред Мьонес, оставя куфарчето на пода и разглежда превръзката на рамото му. Започва да я разхлабва, бавно и внимателно. Мьонес изкрещява от болка, когато материята най-накрая се отделя от раната. По ръба й се е образувала коричка, но самият разрез все още е отворен и сълзящ. Мьонес преценява, че той е между четири и пет сантиметра дълбок. Вижда, че областта около него се е зачервила и подула. Съдейки по цвета на превръзката, раната се е инфектирала. Кожата около нея гори.
— Имаме нужда от по-стерилна среда — промърморва докторът. — Трябва да изрежем възпалението около раната и да я промием с физиологичен разтвор.
— Не можете ли да го направите тук?