Туре Пули — мъртъв. Самата мисъл е странна. За тях Туре е безсмъртен. Мъжът, който никога не греши. Но изведнъж целият му живот се е разпаднал. Първо го осъждат и хвърлят в затвора, а после го убиват.
Ван Дерксен разсъждава върху думите на онзи репортер — че умен мъж като Туре Пули не би оставил визитната си картичка на местопрестъплението Разбира се, че не би го направил. Самият ван Дерксен е мислил над това след ареста на Туре, особено след като той обявява наградата от един милион крони за нова информации по случая. Но после го осъждат и всички спират да говорят за това. Роберт не се е сещал за случая от месеци, но после се обажда онзи репортер. Разговорът с него го принуждава да направи едно обаждане. Сега Роберт си спомня разговора, който е провел, и той също му се струва много странен.
— Чудех се… случайно да си научил някой друг на удара на Пули?
Тишина.
— Защо ме питаш това?
— Просто се чудех. Току-що се обади някакъв тип, според който Туре е невинен и някой друг е счупил челюстта на Юке. За да натопи Туре.
Отново тишина.
— Какъв тип?
— Журналист.
— Име?
— Не си спомням.
— Хайде стига, Роберт. Знам, че си спомняш.
Замисля се.
— Юл или нещо такова.
Пак тишина.
— Хенинг Юл?
— Да, възможно е. Познаваш ли го?
Дълга тишина.
— Знам кой е.
„Ами ако репортерът е прав? — чуди се Роберт. — Ако Туре наистина е бил невинен?“ В такъв случай списъкът от заподозрени е много кратък.
В следващия момент някой звъни на вратата. Ван Дерксен става, удря боксовата круша, висяща от тавана и отива до интеркома, монтиран на стената в коридора. Пита кой е, но не получава отговор. Чува тежки стъпки по стълбите, които се приближават.
— Ало? — провиква се Роберт.
Тишина, след което входната врата се затръшва. „Сигурно някаква анкета“ — заключва той и се връща в дневната. Тъкмо сяда, когато някой чука на вратата. Изправя се и отива в коридора. Отваря вратата и вижда лице, което смразява кръвта му. Инстинктивно прави крачка назад. В този миг Роберт осъзнава, че ще умре.
103
Бярне Бругелан се събужда от хаотичен сън. Сяда в леглото, протяга ръка и напипва светещия инструмент за мъчения на нощното шкафче. Натиска зелената слушалка, преди Анита да се събуди. Дежурният полицай го осведомява за най-новите развития, докато жена му сумти и се върти недоволно.
— Ок — прошепва Бругелан. — На път съм.
Излиза от спалнята на пръсти и тихо затваря вратата. „Още едно убийство“ — мисли си той, знаейки какви ще бъдат следващите няколко дни. Първата фаза винаги е най-важна. През първите от двадесет и четири до четиридесет и осем часа трябва да бъде положена възможно най-добрата основа на разследването. На практика това означава незабавно впрягане на всички налични ресурси — експерти по съдебна медицина, лаборанти и детективи. Разследването се ръководи пряко от началника на отдел „Тежки престъпления“. Всички изоставят предишните си задължения и се отправят към местопрестъплението. Всеки знае ролята си и има специфична задача. Това е една добре смазана машина.
Петнадесет минути по-късно Бругелан пристига на улица „Вибесгате“. Блокът е ограден с червено-бяла полицейска лента. Събрала се е тълпа от любопитни, въпреки че минава полунощ. Вижда четири автомобила, паркирани на тротоара, но в момента на никого не му пука за това. Бругелан кимва на един униформен полицай, след което се блъска в гърба на детектив Емил Хаген.
Бругелан не се учудва, че той вече е тук. Обикновено има конкуренция относно това кой пръв ще дойде на местопрестъплението, особено между Хаген и детектив Фредрик Станг. Но доколкото Бругелан вижда, Станг още не е пристигнал. Той се дразни от факта, че Хаген винаги изглежда нащрек и изпълнен с ентусиазъм, обикаляйки наоколо и гледайки всичко с широко отворена уста. Разстоянието между предните му зъби го прави да изглежда много млад.
— Какво става? — пита Бругелан.
— Мъж на около тридесет години, застрелян пет пъти.
— Пет пъти?
— Да. Току-що говорих с един от съседите му, който не е чул нищо.
— Не е чул петте изстрела? — пита невярващо Бругелан.