Дукен продължава да копае. Бругелан поглежда наляво към шефа си, който му кимва. Той хуква към жената, крещейки с цяло гърло, както прави винаги, когато иска да изненада някого. Надява се, че шокът ще я забави и тя няма да има време да използва оръжие, ако има такова, да унищожи някакви доказателства или да побегне. Подготвя се за реакцията, която се надява, че ще последва. Гюнхилд Дукен се заковава на място. Бругелан вижда объркването, изписано на лицето й. Прочита недоумението в очите й — как е възможно някой да знае, че е тук? Остава неподвижна като статуя и Бругелан обвива ръцете си около нея, поваля я на земята и я затиска под тялото си.
115
От пръстта в гроба се подава човешки крак. Докато Бругелан слага белезници на Гюнхилд Дукен, Емил Хаген скача вътре, приземявайки се до крака, и бързо започва да маха пръстта от лицето на Хенинг Юл. Бругелан оставя Дукен на колегите си, но устоява на изкушението да скочи в гроба, защото няма достатъчно място. Вижда как Хаген открива устата и носа на Юл. Дъждът също помага, отмивайки пръстта от лицето му. Хаген допира два пръста до врата на Юл.
— Няма пулс — казва той.
— Извикайте линейка — изкрещява Бругелан.
— Вече е на път — казва някой.
Бругелан преценява, че линейката ще дойде след четири, може би пет минути. Вижда, че Юл е получил силен удар в главата, най-вероятно с лопатата, но с плоската част, а не с ръба. Иначе отдавна би бил покойник и опитите на Хаген да го съживи биха били напразни. Но детективът запрята ръкави и се захваща за работа. Първо започва да натиска гръдния кош на Юл, опитвайки се да събуди сърцето му, а после опитва дишане уста в уста. Повтаря това няколко пъти, но без видим резултат. Чуват сирени. Хаген подновява отчаяните си опити да съживи Хенинг Юл, който продължава да лежи под поройния дъжд със затворени очи и спокойно, дори блажено изражение на лицето.
Линейката спира до тях. Бругелан чува викове и заповеди, след което в дупката скача парамедик, който моли Хаген да излезе, за да направи място за другите мъже в червено-зелени униформи. Хаген скача, хваща се за ръба на гроба и се изтегля нагоре. Дишайки тежко, той застава до Бругелан и двамата заедно гледат работата на парамедиците. Зад тях подготвят носилката. Бругелан прави крачка настрани и се блъска в Нора, която гризе пръстите си, без да мига.
След това в гроба се случва нещо. Един от парамедиците се провиква и другите двама помагат на Хенинг да седне. Той кашля и плюе пръст. Лицето му се сгърчва. Един от мъжете го тупа по гърба. Хенинг се навежда напред и от устата му изригва фонтан от слюнка и пръст. Нора изкрещява и закрива устата си с ръце. След това затваря очи.
116
Пет дни по-късно
Дърветата и растенията, опърлени от късното, сухо лято, са възвърнали част от шарената си свежест. Хенинг Юл спира пред болница „Улевал“. Преди няколко дни е бил пациент тук. Докторите са отказвали да го изпишат, докато не се уверят, че няма усложнения. Рентгеновите снимки показват, че има фрактура на черепа, но няма тромби.
Със сигурност би умрял в онзи гроб, ако Емил Хаген и парамедиците не са пристигнали навреме, за да го спасят. После Хенинг научава, че са го открили толкова бързо благодарение на Нора и Бругелан. Още не е сигурен какво мисли за това. Оттогава са се случили много неща. Прекарал е една нощ в болницата и няколко сутрини в полицейския участък, давайки показания. Освен това е написал няколко статии, въпреки увещанията на докторите да си почива.
Хенинг влиза в стаята на Ивер Гюнешен и заварва своя колега седнал в леглото, ръцете му са обвити около мобилния му телефон така, сякаш е волан на автомобил. Ревът на двигатели и скърцането на гуми престават в мига, в който Ивер го вижда.
— Здравей — казва той щастливо и хвърля телефона настрани. — Героят се връща в света на живите, а?
Хенинг се усмихва. Главата на Ивер вече не е обвита в бинтове, но лицето му все още е подуто, а кожата му продължава да бъде с цвета на шведския трикольор. Все пак движенията му са по-бързи и свободни отпреди.
— Как си? — пита Хенинг и сяда.
— Струва ми се, че аз трябва да ти задам този въпрос.
— Добре съм — отговаря Хенинг. — Главата ме боли малко, но това е всичко.
— Аз обаче не съм добре — мръщи се Ивер. — Писна ми да лежа тук. Не съм свикнал да бездействам така. През по-голяма част от времето се състезавам с коли.