— Не, но…
— Понякога надеждата е единственото нещо, което те кара да продължаваш да се бориш — казва Хенинг. — Ако Туре вярва, че мога да му помогна, според мен не бива да заставате на пътя му. При цялото ми уважение към вас.
„Малко помпозно, но ефективно“, мисли си Хенинг.
— Просто се опитвам да разсъждавам трезво — казва накрая тя.
— Добре, разбирам това, но какво ще кажете просто да поговорим за случая? Най-вероятно познавате Туре по-добре от всеки друг и знаете повече за случая, отколкото предполагате. Освен това още не съм решил дали ще приема работата.
— Прав сте — казва тихо тя. — Извинявайте, че бях толкова сприхава. Просто…
— Няма нищо — казва Хенинг. — Дали ще е възможно да се срещнем? За предпочитане днес, ако нямате нищо против? Знам, че е неделя, но…
— Можете ли да дойдете тук до половин час?
Изненадан от внезапната й отзивчивост, Хенинг поглежда часовника си.
— Мога.
11
— Може ли да играем на змията? Моля те, моля те, моооля те!
Торлайф Бренден чува гласа на дъщеря си от спалнята, докато вади чинии от кухненския шкаф. На масата има чаши и прибори, както и мезета, сирене, портокалов сок и мляко. Фурната е включена. На котлона кипи тенджера с вода и яйца, но звуците от спалнята заглушават дори сладкия глас на певицата Марит Ларшен, идващ от радиото „Тиволи“ на перваза на прозореца.
„Змията“, мисли си Торлайф с усмивка. Тази игра никога не писва на децата, въпреки че Елизабет я играе с тях от години. Първо с Пол, а после с Юлие. А сега и с двамата. Торлайф чува съскане и детски писъци, изпълнени както с удоволствие, така и със страх от това, че ще бъдат ухапани от ръката на майка им, провираща се под завивките. Играта обикновено завършва със сълзи, когато Юлие е ударена с коляно в корема или настъпана по ръката. Но следващия път сълзите вече са забравени.
Торлайф се навежда и вижда, че хлебните ролца са позлатели. Изключва фурната и ги изважда. Стомахът му къркори от глад. Яйцата са почти готови, така че той прекосява дневната и влиза в спалнята.
— Сссссссссссс!
Чува приглушено кикотене, което всеки момент ще се превърне в бурен смях.
— Закуската е почти готова — казва Торлайф точно когато змията напада и стаята се изпълва с радостни писъци и смях.
— Още малко! — моли се Пол.
— Яйцата ще изстинат.
— Още две минути! Моля те!
Торлайф се усмихва и клати глава, напразно опитвайки се да открие Елизабет в морето от чаршафи и възглавници.
— Ссссссс.
Стаята избухва в нови радостни писъци.
Марит Ларшен отдавна е спряла да пее, когато Торлайф започва да реже хлебните ролца на две и да ги реди в една кафява плетена кошничка.
— Помириши ръцете ми, тати. Измих ги.
Юлие изтичва в кухнята, покатерва се на стола си и протяга ръчички към него. Бузките й са влажни от сълзите, проляла заради играта. Той слага кошничката на масата и ги подушва.
— Какво добро момиче си.
Лицето й се разчупва в усмивка. Пол, седнал от другата страна на масата, го поглежда намусено.
— Никога не казваш на мен, че съм добро момче, когато измия ръцете си.
— Това е защото си на осем години, Пол. Отдавна знаеш как да миеш ръцете си. Между другото, тази сутрин изми ли ги?
Пол не отговаря, но нацупеното му изражение изчезва, заменено от палава усмивка.
— Марш веднага да ги измиеш.
Пол става и хуква към банята. Блъска се в Елизабет, която му прави път, след което влиза в кухнята.
— Не забравяй да се избършеш! — вика Торлайф след сина си. — И окачи кърпата както трябва, ако обичаш.
Поглежда към Елизабет. Очите й са все още подпухнали от съня, но лицето й засиява, когато вижда масата.
— О, колко прекрасно — казва тя и се усмихва. — Дори свещи.
Торлайф се усмихва в отговор.
— Какво искаш за пиене, Юлие? — пита дъщеря си той.
Пол дотичва обратно и сяда. От ръцете му капе вода.
— Мляко, моля.
Торлайф взима една чаша и накланя млякото към нея, но Юлие го спира в последния момент:
— Не, сок — казва тя. — Искам сок.
— Сигурна ли си?
Тя кимва отривисто. Пол се надвесва над масата и си взима половин хлебно ролце, след което грабва ножа и опитва да отреже върха на яйцето си.
Кой свари яйцата?
— Тати — отговаря Юлие.
Пол изстенва.
— Мама ги вари по-добре.