— Хубава къща — казва той. — Или всъщност хубав апартамент.
— Благодаря.
Гласът й е напълно безизразен. „Сигурно е свикнала да й правят комплименти“ — мисли си Хенинг. Нансен включва кафе-машината и намира две чаши. По-ниска е, отколкото си е представял, и не носи грим. Очаквал е жена, за която всяка разходка е модно ревю, да се постарае да изглежда привлекателна в мъжка компания, но Вероника влачи крака и раменете й са увиснали. Изглежда така, сякаш има спукана гума. „Може би се държи естествено, когато си е у дома — мисли си Хенинг. — Може би сега я виждам такава, каквато е всъщност.“
Скоро кухнята се изпълва с аромата на прясно приготвено кафе. Нансен слага едната чаша пред него и Хенинг й благодари.
— Туре каза, че сте журналист — започва тя и сяда срещу него. Думите й прозвучават като нещо средно между въпрос и обвинение.
— Да, работя за „Новините 123“.
— „Новините 123“? Лесно като 1, 2, 3?
— Опасявам се, че да — отговаря Хенинг.
Нансен вади пакет цигари и запалка от джоба на суичъра си. Предлага цигара на Хенинг, но той поклаща глава.
— Харесва ли ви там?
— Не — отговаря той и се усмихва.
— Защо не? — пита тя и пали. Хенинг зяпва пламъка.
— Не съм сигурен, че ще ми харесва да работя за която и да било медия.
— Тогава защо сте избрал тази професия? — пита Нансен и издишва тъмносин дим през стиснатите си устни.
— Това е единственото нещо, за което ме бива.
— Не вярвам. Всеки човек има скрити таланти.
— Значи моите са много добре скрити.
Тя се усмихва.
— Няма ли нещо, което искате да правите?
Хенинг се колебае.
— Обичам да свиря на пиано.
— Защо не правите това?
— Не съм достатъчно добър.
— Според кой?
— Според мен.
Нансен дръпва толкова силно от цигарата си, че на челото й се появява бръчка.
— Освен това не съм свирил от доста време…
— Нали казахте, че обичате да свирите?
— Да.
— Тогава защо не сте свирил от доста време? — пита Нансен и го пронизва с поглед.
— Защото… защото не мога да го понеса.
Хенинг поглежда надолу, изненадан от това колко бързо са стигнали до това лично признание. И от факта, че изобщо са стигнали до него.
— Напомня ми за сина ми — казва той тихо. — И за това, което… което… — Хенинг чува отчаянието в гласа си.
— Туре ми каза какво се е случило.
Хенинг вдига глава.
— Така ли? Какво ви е казал?
— Че синът ви е загинал в пожар.
— Само това?
— Да.
Нансен поглежда дима, който се точи от върха на цигарата й, но не казва нищо повече.
— Не е споменавал сина ми преди?
— Не. Защо ще го споменава? — пита тя.
Хенинг не знае какво да отговори. Нансен отново дръпва от цигарата си.
— Трябва пак да започнете да свирите — казва тя, издишвайки дима нагоре. — За ваше добро е. Човек никога не знае. Може да изненадате самия себе си. Може да ви се отрази добре.
— Съмнявам се — отговаря Хенинг.
Няколко секунди двамата мълчаливо пият кафе.
— А вие ръководите модна агенция?
— Да — отговаря Нансен. — Някой трябва да ги закриля.
— Да ги закриля от какво?
Тя се усмихва ехидно.
— Нещата, които съм виждала… Един ден ще напиша книга за това.
— Наистина ли?
Тя кимва и отново дръпва от цигарата си.
— Заета ли сте?
— В момента не. Положението никак не е розово, заради финансовата криза и всичко останало. Наскоро трябваше да уволня няколко човека, което никога не е забавно. И това, че осъдиха Туре за убийство, също не ми помага.
Лицето й потъмнява.
— Как са нещата… оттогава? — пита Хенинг.
Нансен въздъхва.
— Трудно е, признавам. Не ми остава енергия да излизам често.
Тя поглежда надолу. Хенинг едва успява да различи контурите на лицето й на фона на топлата светлина, струяща през кухненския прозорец.
— Но защо ви отегчавам с моите проблеми? — пита Нансен и се усмихва горчиво. — Какво искате да знаете?
— Колкото е възможно повече — отвръща Хенинг.
— Не знам откъде да започна — казва тя, гледайки го. Конската й опашка лежи върху едното й рамо като златна змия. Хенинг вижда нещо странно в ледено сините й очи. Нещо, което не може да определи.
— Направих кратко проучване на случая — започва той. — Разбрах, че Туре е бил арестуван на местопрестъплението и че си е уговорил среща с Брулениус в изоставената фабрика.