Двамата влизат в затвора и мъжът го повежда към стълбище. Слизат на долния етаж и Нордбьо му показва закачалка, където да окачи якето си. Хенинг предава мобилния си телефон и журналистическата си карта, след което Нордбьо хлътва в една стая. Малко по-късно се връща с малка пластмасова карта, на която пише „ПОСЕТИТЕЛ“. Хенинг я забожда на ризата си.
— Готови сме — казва Нордбьо и повежда Хенинг към помещението за свиждания, като преди това трябва да минат през две тежки метални врати.
— Това е всичко? — пита Хенинг изненадано. — Без претърсвания, инструкции и така нататък?
— Да — отговаря Нордбьо. — Наказателно-процесуалният кодекс дава право на всеки затворник да се среща с представители на пресата, които да разгласят неговия или нейния случай. А системата е основана на доверие.
— Но на теория аз мога да внеса всичко в затвора?
— Можете. Но бихме предпочели да не го правите — усмихва се Нордбьо. — Изчакайте тук, аз ще отида да доведа Туре.
— Ок.
Хенинг влиза в малката, тясна стая за свиждания. Подът е покрит със сив линолеум, а стените са боядисани в жълто. Пред единствения прозорец виси светлозелено перде. Черният кожен диван под прозореца изглежда удобен, а срещу него има кресло. До дивана има малка масичка и високо, прашно растение в саксия. В единия край на стаята Хенинг зърва малка, тъжна на вид кутия, пълна с пластмасови играчки. Той отваря зеления шкаф до кутията и вижда избелели зелени чаршафи и кърпи.
Не след дълго чува стъпки. Първи се появява Нордбьо.
— Ще ви оставя да говорите насаме — казва той и се усмихва. Хенинг кимва благодарно. Нордбьо отстъпва встрани, правейки път на великана, който влиза в стаята. Хенинг с мъка потиска желанието си да го засипе с въпроси. Вместо това го зяпва изненадано. Туре Пули е почти неузнаваем. Отслабнал е с поне петнадесет килограма. Крачките му са несигурни. Носи червена бейзболна шапка, която не подхожда на останалите му дрехи — зелена риза и синьо долнище на анцуг.
Хенинг пристъпва към него, мислейки за всичко, което е прочел и научил за Туре Пули през последните няколко дни. Събирачът на дългове, бизнесменът, приятелят, лъжецът. Кой от тези хора е пред него сега?
Пули прехвърля димяща чаша чай от дясната си ръка в лявата и се ръкува с Хенинг, който го поглежда право в очите.
— Здравейте — казва той. — Хенинг Юл.
Ръкостискането на Пули е топло и силно.
— Значи така изглеждаш — казва той.
— Какво очакваше?
— Ами всъщност не знам.
— Повечето хора се смущават, когато видят лицето ми.
— Виждал съм и по-ужасни неща.
Пули минава покрай него и сяда на кожения диван под прозореца, а Хенинг се настанява на креслото срещу него. Пули няколко пъти топва торбичката чай в горещата вода. Движенията му са грациозни и премерени. Вдигнал е ръкавите на ризата си до лактите и Хенинг забелязва татуировка на женско лице с дълга, къдрава коса. Обикновено Пули има тен, но днес кожата му е бледа. Той сваля бейзболната си шапка и се почесва по плешивия скалп, след което отново я слага на главата си.
— И така — казва Пули и внимателно сръбва от чая си. — Предполагам, че си открил…
— Преди да говорим за това — прекъсва го Хенинг, — имам един въпрос. Всъщност не толкова въпрос, колкото условие. Ако искаш да ти помогна или да се опитам да ти помогна, първо трябва да ми дадеш нещо.
Пули оставя чашата на масичката и се усмихва.
— Да ти дам нещо?
— Когато ми се обади миналата събота, ти каза, че знаеш нещо за смъртта на сина ми. Искам да знам дали мога да ти имам доверие. Искам да знам дали казваш истината, или просто ме разиграваш.
— Мисля, че не си ме разбрал правилно — отговаря Пули и го поглежда снизходително.
— Разбрах те много добре. Имаш нужда от помощта ми. Аз имам нужда от твоята. Дай ми нещо, каквото и да било, което мога да проверя, за да знам, че казваш истината.
Пули го поглежда невярващо, но не казва нищо.
— Каква гаранция имам, че след като ти помогна, ще ми кажеш това, което искам да знам? — продължава Хенинг.
— Имаш думата ми.
— Това е много хубаво, но аз нямам представа колко държиш на думата и на честта си, особено при положение че нямаш нищо за губене. Освен това се обади на мен — на един репортер, който не е работил кой знае колко през последните няколко години. Това ме изпълва с подозрения. Знаел си за смъртта на сина ми и за пожара, така че защо да не размахаш един огромен морков пред лицето ми? От къде мога да бъда сигурен, че не ме разиграваш просто защото ти е писнало да киснеш зад решетките? Искам да знам дали всичко това е просто една измама, Пули.