— Но не е ли било малко рисковано да се срещаш с Юке насаме? Все пак си знаел на какво е способен.
— Да, но тогава името и репутацията ми значеха нещо за мен. И реших, че познавам Юке достатъчно добре, за да му се доверя. Споразумяхме се да дойдем сами и невъоръжени. Участвал съм в достатъчно гангстерски войни.
— Значи просто си се опитвал да предотвратиш една гангстерска война?
— Да. Наивен опит за дипломация, знам, но реших все пак да опитам.
Хенинг кимва.
— И така, разкажи ми какво се случи в нощта на убийството на Юке Брулениус.
Пули сваля бейзболната си шапка и се почесва по голия скалп, след което пак си я слага.
— Едва ли мога да ти кажа нещо, което вече не си чул или прочел. Срещата бе в единадесет часа, но когато пристигнах, той вече бе мъртъв.
— И не си видял никого по пътя към фабриката? Може би човек, който е отивал в другата посока?
— Не. Но срещата ми бе с Юке и не очаквах да видя друг човек…
— В съда си казал, че си пристигнал за срещата точно в единадесет часа, но си се обадил в полицията деветнадесет минути по-късно. Как ще обясниш това?
Пули свежда глава.
— Не мисля, че мога. Сигурно съм изгубил представа за времето.
Хенинг го гледа изпитателно няколко секунди.
— Това не звучи много убедително.
— Знам. Но нямам друго обяснение.
— Сигурен си, че си дошъл навреме за срещата?
— Да, разбира се. Рядко закъснявам за срещи и нямаше да закъснея точно за тази.
— Но все пак — настоява Хенинг. — Деветнадесет минути. Това е доста.
— Да… знам. Но ти давам честната си дума: Юке беше мъртъв, когато пристигнах. Освен това не забравяй, че ми трябваше известно време, за да се уверя, че наистина е мъртъв.
Хенинг дълго изучава Пули с поглед, след което бавно кимва. „Изглежда искрен“ — мисли си той и решава да продължи разговора.
— Сигурен съм, че си прекарал дълги часове, чудейки се кой може да стои зад това?
— Повярвай ми, изчетох всички документи в архива — отвръща Пули и се потупва по челото с показалец. — Не отричам, че имах много врагове, но се съмнявам, че някой от тях е бил достатъчно умен, за да ме натопи по този начин.
— Дори Роберт ван Дерксен?
Пули вдига глава.
— Защо питаш за него?
— О, просто съм любопитен. Чух, че двамата не сте се разбирали. А той също е бил добър приятел на Видар.
— Роберт е идиот — казва Пули с презрение в гласа. — Не мисля, че е способен да измисли нещо толкова хитро.
— Но си го научил на твоя марков удар с лакът?
— Да, но това беше преди сто години.
— Значи не мислиш, че той би могъл да стои зад това?
Пули клати глава.
— Роберт е толкова влюбен в себе си, че едва ли би могъл да направи нещо подобно, без след това да се похвали.
Хенинг кимва.
— Възможно ли е някой от другите да ти е завиждал? Заради богатството или общественото ти положение?
— Не, ние се уважавахме взаимно. Винаги съм вярвал, че ако уважаваш хората, те ще те уважават в отговор. Правил съм неща през живота си, с които не се гордея. Убеден съм, че има хора, които ми завиждат… но да стигнат чак дотам?
Пули махва с ръка, клати глава и отпива от чая си. Хенинг поглежда бележките си.
— Ами този бокс?
Пули започва да се смее.
— Като за начало, не съм работил като събирач на дългове от години. И не мога да си спомня последния път, когато съм използвал бокса. Може би в началото, преди да открия, че ударът с лакът ми е спечелил нещо като репутация. Трябваше само да запретна ръкави и хората плащаха. Защо бих отишъл на среща с Юке Брулениус с бокса? Не е логично. Някой очевидно го е откраднал, за да ме натопи. Но никой в съда не ми повярва. Заради проклетите деветнадесет минути.
— Докладва ли кражбата?
— Не. Дори не знаех, че боксът липсва.
— И никой не е влизал с взлом в апартамента ти?
— Не.
— Двамата с Вероника често ли каните гости?
— Да. Всеки ден се отбива някой приятел.
— Значи всеки би могъл да вземе бокса.
— Да.
— Кой има ключове за апартамента ти?
— Баба ми има един, в случай че загубим нашия, но тя е на осемдесет и седем години и живее в Енебак. И дори някой да открадне ключа й, това няма да му помогне. Имаме аларма против крадци. Двамата с Вероника сме единствените, които знаем кода.