— Здравей — казва разтревожено тя. — Какво се е случило?
Турлайф затваря очи. Гласът на Елизабет му носи такова облекчение, че едва не избухва в сълзи. Вместо това рязко си поема дъх и успява да се овладее. Обмисля отговора си много внимателно.
— Нищо.
— Господи, Турлайф, търсил си ме осем пъти! Помислих, че се е случило нещо с децата!
— Нищо не се е случило.
— Не можеш да ми причиняваш това.
— Къде си? — пита той, опитвайки се да я разсее.
— Къде съм? На работа, разбира се. Ти къде си? Чувам, че си в движение.
— Да, в колата съм. И аз съм на работа.
— Защо си ме търсил осем пъти?
— Защото… можеш ли да ми направиш една услуга? — пита той.
— Да, разбира се, но…
— Можеш ли да вземеш децата? Аз май ще закъснея.
— Взимам ги всеки ден! Защо ме молиш за това? Няма нужда да ми звъниш осем пъти, за да ме помолиш да направя нещо, което правя всеки ден. Да не си полудял?
— Не. Просто… — той клати глава, — просто карай внимателно, ок?
— Да карам внимателно? Господи, Турлайф, нали ти караш колата в момента? Какво ти става, по дяволите?
— Нищо, просто се шегувам — казва бързо той, надявайки се, че Елизабет ще му повярва.
— Кога ще се върнеш? — въздъхва тя.
— Не съм сигурен.
— Така си и мислех. Ако те няма до пет часа, ще вечеряме без теб.
— Ок. Бъди внимателна. Аз…
Турлайф не може да довърши изречението и затваря, но веднага съжалява за това. Трябваше да я предупреди, да й каже да бъде нащрек и… Ами ако подслушват мобилния му телефон? Ако подслушват нейния? Със сигурност са влизали в дома им, тъй като мъжът в колата знаеше за процепите между дъските на пода. На Турлайф му се гади при мисълта за другите неща, които мъжът е видял. Децата. Тяхното ежедневие.
„Не мога да говоря с никого за това — заключва Турлайф. — Не мога и не смея. Но как ще се измъкна от този кошмар? Не мога просто да правя това, което ми казват, защото после със сигурност ще ме убият. Първо аз убивам, а после убиват мен.“
— Не! — възкликва той и натиска педала на газта. Трябва да измисли нещо.
40
Опашката в магазина за алкохол и цигари на пазара „Грьонлан“ не е много дълга. Хенинг купува две бутилки ликьор „Св. Халвард“ и излиза навън, вдишвайки ароматния въздух, напоен с миризмата на екзотични подправки. Въздухът в тази част на Осло винаги ухае приятно. Докато върви, той си припомня разговора с Пули. „Просто не мога“ — казал е той. А Хенинг просто не може да губи времето си, опитвайки се да помогне на мъж, който е свикнал винаги да получа това, което иска, и който, поне според Ирене Отнес, има навика да лъже. Но в същото време Хенинг знае, че не може да се откаже от случая. Надява се, че Пули ще има над какво да разсъждава до следващия им разговор.
Както винаги, той заварва майка си в кухнята, със запалена цигара между пръстите. Втора цигара дими в пепелника до нея.
— Здрасти, мамо — крещи той, опитвайки се да надвика радиото. За пореден път са пуснали „Да загубя своята религия“ на REM. — Как си?
Тя вдига глава от вестника на масата и го поглежда раздразнено.
— Погледни това — изсумтява. — Виж какво са направили с вестника ми.
Хенинг отива до кухненския плот и оставя бутилките. Вижда, че днешното издание на „Афтенпостен“ е било прегънато.
— Колко досадно — крещи той и опитва да изглади смачкания вестник. Тя избутва ръката му с пренебрежителен жест. Песента на REM свършва и агресивен женски глас изпълва кухнята, четейки новините. Кристин Юл го поглежда.
— Купи ли ми ликьор?
— Да.
— Би ли…?
Тя махва с ръка към шкафа. Хенинг го отваря и взима една чаша. Развинтва капачката на една от бутилките и накланя гърлото към чашата, но спира в последния момент.
— Тази чаша е мръсна, мамо.
Тя го стрелва с поглед, но не казва нищо. Хенинг пуска кранчето и изчаква водата да стане топла, след което измива и изсушава чашата. Но после открива, че кърпата е влажна. Помирисва я, но бързо извръща глава и поглежда към майка си.
„Тя има нужда от човек, който да се грижи за нея — мисли си той. — Някой, който да й помага. Очевидно не може да се справи сама.“ Или пък се е предала. Хенинг не знае кое от двете е по-лошо и не е сигурен, че има значение. Разбира се, той не може да очаква от сестра си Трине да губи безценното си време — все пак тя е министър на правосъдието.