Обзема го паника. Дълго време просто не може да си поеме дъх. Отново се започва. Краката му омекват, той залита напред и се обляга на капака на колата, за да не падне. Стои така известно време, след което се изправя и вдишва дълбоко.
Тръгва нагоре по „Киркегатен“, в посока към катедралата, чиито зеленясали куполи се извисяват в небето над града. Стъпките му са бавни и неуверени, сякаш тайничко се надява, че краката му ще се подкосят и ще го отърват от тази съдба. Турлайф зяпа лицата на минувачите, с които се разминава, опитвайки се да привлече вниманието им, но никой не отвръща на погледите му. „Сам съм — мисли си той. — Аз съм единственият, който може да се справи с това.“
Пресича „Карл Юхансгате“ и продължава към катедралата, чудейки се дали няма да избухне в сълзи. Вратата е отворена. Турлайф пресича улицата при стоянката за таксита и хлътва в мрака. Както винаги, той е изумен от тишината, която цари вътре.
Чува мърморене и вижда пръсти, сочещи тавана, стъклописите и картините. Поглежда часовника си. Трябва да се върне на работа след пет минути. Псува беззвучно и веднага чувства вина заради мястото, където се намира. Срамът му се изпарява, когато усеща миризмата на кожено яке зад себе си. Обръща се и зяпва същото безмилостно лице, което вчера едва не го е накарало да загуби разсъдъка си.
Известно време двамата стоят един срещу друг. Мъжът дълго се взира в Турлайф, преди да кимне и да потъне навътре в мрака на катедралата. Турлайф тръгва след него. Сядат на една пейка. Мъжът изчаква група японски туристи да се отдалечат. След това бърка във вътрешния джоб на коженото си яке и вади кутия. Внимателно я отваря и я показва на Турлайф.
— К-какво е това? — прошепва той, заинтригуван въпреки себе си.
— Това — казва мъжът почтително, — е игла.
45
— Добре ли си?
Турлайф поглежда загриженото лице на Тури Палме.
— Пребледнял си. Сигурен ли си, че трябва да работиш днес?
— О, да — отвръща Турлайф и се усмихва измъчено. — Ще се оправя. Но май няма да успея да започна монтажа днес.
— Няма проблем. Ще излъчваме материала чак в събота — казва съчувствено Палме. — Наистина ли си добре? Изглеждаш ужасно.
— Ще се оправя — уверява я той.
Няколко секунди Палме го гледа изпитателно, след което слага ръка на рамото му.
— Добре. Защото днес е голям ден.
Качват се в бяло пежо 207 с познатото лого на телевизията, залепено отстрани, и потеглят. Турлайф е изтръпнал — сякаш тялото, седящо в колата, не е неговото. Не чувства седалката под себе си.
Поглежда през прозореца, търсейки нещо, в което да се загледа и загуби, но не открива нищо подходящо. Само деца в паркове и хора в кафенета. Живот. Ежедневие. Чувства се по същия начин, както се е чувствал сутринта. Сякаш нещо се мъти. Нещо ужасно. Гади му се. Малката кутийка ще прогори дупка във вътрешния му джоб.
Турлайф чува гласа на мъжа в главата си:
— След работа можеш да се прибереш вкъщи. Но първо трябва да ни направиш една малка услуга. Ако го сториш, ще те оставим на мира и ще можеш да се върнеш към стария си живот, сякаш нищо не се е случило. Ако откажеш, ще убием не само теб, но и децата ти.
Турлайф затваря очи.
Колата спира. Той излиза. Земята под краката му е мека. Уле Райнертсен, другият оператор, отваря багажника. Двамата вадят камерите и апаратурата. Турлайф премята единия прожектор през рамо и усеща, че челото му е мокро от пот. Камерата сякаш е по-тежка от обикновено. Светът около него губи очертания, пред очите му пада мъгла. Оставя се да го водят през врати и надолу по коридори. Спира на прага на някаква стая. Зяпва сивия под, чувствайки се като в капан между белите бетонни стени.
— ОК — казва Тури. — Ще имаме нужда от петнадесетина минути, за да се приготвим. Нали така, Туфе?
Той кимва. Чува любезен мъжки глас, който отговаря, че няма проблем и ще се върне след малко. Турлайф е последният, който влиза в стаята. Оставя торбите, триножниците и камерата на пода. Стаята е малка и тясна. По средата има маса от дърво и стъкло. Завесите са украсени с малки дантелени пеперудки.
— Какво ще кажеш? — пита го Райнертсен. — Два прожектора и камера точно зад Гури, някъде тук?
Той прави квадрат с ръцете си. Турлайф кимва.
— И ще го заснема как влиза.
— М-м.
— Би ли ми подал триножника, ако обичаш?
Райнертсен сочи единия триножник. Турлайф се подчинява. Зад него Палме крачи нагоре-надолу и чете бележките си. През следващите минути вниманието на Турлайф е заето с това, което трябва да свърши. Той наглася камерата „Панасоник“ 905 и намира един микрофон. При нормални обстоятелства би казал на събеседника на Палме: „А сега трябва да закача това за вас, за да ви чуваме“, но не знае дали ще може да го направи.