Турлайф опитва да се съсредоточи върху осветлението. Три прожектора, може би един от тях изтеглен назад, за да създаде илюзия за дълбочина чрез контраст. Светлината, идваща отзад, е твърде ярка. Ще трябва да дръпне завесите.
Работата го разсейва и за кратко той се чувства малко по-добре. Но после си спомня какво му предстои да направи.
След петнадесет минути Турлайф е готов. Вдишва дълбоко, бърка в джоба си, вади кутийката, отваря я, обръща се, внимателно поставя иглата в лявата си ръка, затваря кутийката и я връща в джоба си. „Направи всичко — мисли си той. — Трябва да направиш всичко.“
Вратата до него се отваря. Турлайф вижда как лицето на Палме засиява. Това е нейната маска за пред камерите. Усмихва се. Протяга ръка. Турлайф едва се държи на краката си. „Никога няма да успееш да го направиш — прошепва някакъв вътрешен глас. — Ще се провалиш. Никога няма да успееш.“
Стаята се смалява. Турлайф стиска пръстите си. Краката му омекват. Въздухът става влажен и лепкав. Палме кимва и се усмихва и на практика прави реверанс.
— Благодаря ви за това, че дойдохте. Това интервю е много важно за нашата телевизия.
На прага застава огромна сянка. Турлайф вдига глава. Тъмни татуировки. Женско лице на едната ръка.
Среща очите на грамадния мъж. Той протяга ръка. Турлайф я взима в своята и чува гласа на мъжа, който е дълбок и гърлен.
— Туре Пули.
Ръката на Турлайф изчезва в огромния юмрук. Едва успява да отвърне на ръкостискането. Вдига глава и казва с немощен глас:
— Турлайф Бренден. П-приятно ми е.
Втора част
46
Вентилаторът на перваза бучи шумно, но губи битката с жегата. Лицето на Хенинг е мокро от пот. Той се обляга напред и чете резултатите от търсенето в Google. Стотици статии за Расмус Биелан, повечето безинтересни.
Мобилният му телефон започва да вибрира и Хенинг поглежда към него. Ивер. Решава да пренебрегне обаждането, но телефонът продължава да звъни и подскача. Накрая Хенинг раздразнено натиска зелената слушалка. Минават няколко секунди.
— Хенинг?
— М-м.
— Ти ли си, Хенинг?
— Да.
— Така ли? Не звучиш като себе си. Както и да е… чу ли новините?
— Какви новини?
— Няма да повярваш. Нали помниш Туре Пули?
Хенинг подскача на стола.
— Да, какво за него?
— Мъртъв е.
Шумът от улицата изчезва. Жегата е заменена от ледена вълна, която го облива от главата до петите. Стаята се свива. Сърцето му ускорява ритъма си. Той преглъща и издиша шумно.
— К-какво каза?
— Туре Пули е мъртъв.
Хенинг се обляга с лакът на масата и прокарва ръка през косата си. Затваря очи. Ивер казва още нещо, но мозъкът му отказва да възприеме думите. Може да мисли само за едно нещо: за Юнас и за смътната си надежда, че ще разбере причината за смъртта му. Надежда, която вече не съществува.
— Как е умрял?
— Господи, що за въпрос е това?
— Как е умрял?
— Още не се знае. Доколкото разбрах, просто се свлякъл и умрял, напълно ненадейно. Но не си чул най-лошото. Или най-доброто — зависи от гледната точка. Умрял, докато давал интервю за TV2. — Масата под Хенинг сякаш омеква. — За съжаление, не е било на живо, иначе щеше да стане международна сензация.
Хенинг се е втренчил в неравностите по масата. Дървото пулсира и потъмнява.
Кой, по дяволите, ще му помогне сега?
— Кога се е случило?
— Преди около час. Напълно…
Хенинг удря с юмрук по масата, след което вдига ръце пред лицето си, оформяйки триъгълник около устата и носа си.
— Ало? Там ли си?
— Тук съм — промърморва Хенинг.
— Защо не дойдеш на работа? Имам нужда от още хора.
— Не.
— Но днес си дежурен и…
— Днес съм в отпуска.
— Но аз…
Хенинг натиска червената слушалка и закрива лицето си с ръце.
47
Колата на TV2 бавно се отдалечава от затвор „Осло“, а Турлайф Бренден седи на задната седалка и целият трепери. Пред очите му се е спуснала черна мъгла.