Хенинг бързо записва нещо в бележника пред себе си.
— Трудно ли е един пожар да бъде разследван?
— Да, много е трудно. В повечето случаи самият пожар премахва всички улики. Дори най-опитният следовател постоянно се учи от грешките си.
— Полицията трябва да разследва всички пожари по закон, нали?
— Точно така.
Мобилният телефон на Хенинг отново иззвънява. „Непознат номер“ се опитва да се свърже с него за втори път, но Хенинг го пренебрегва.
— Как правят това?
— Моля?
— Как полицаите разследват един пожар?
— Чувал ли сте за правилото на четирите „П“-та?
— Не, какво е това?
Офус се усмихва и рецитира:
— Проучване, Преценка, Подбор и Прилагане на закона.
Хенинг се усмихва.
— Колко време ти отне да измислиш това?
— Седмици. Не. Месеци! — отговаря Офус и пак се усмихва, след което отпива от кафето си. Хенинг поглежда бележките си.
— Значи приблизително десет процента от всички пожари са палежи?
— Около десет процента, да.
Хенинг кимва, чувствайки как белезите му парят, сякаш пламъците все още го ближат. Бавно вдига глава и поглежда Офус.
— Апартаментът ми изгоря преди две години — казва той и отново свежда глава. — Синът ми почина.
— О, колко ужасно.
— Тогава получих тези белези — Хенинг посочва лицето си. — Трябваше да скоча през стена от огън, за да достигна сина си, но…
Не успява да довърши изречението. Никога не успява.
— Мисля, че огънят е бил причинен умишлено.
— Защо мислиш така? — пита Офус и без стеснение отпива от кафето си. Хенинг трепва. Той много добре знае, че няма доказателства.
— Всъщност не знам. Наречи го предчувствие, интуиция или нещо такова. Освен това…
Хенинг млъква, защото знае, че няма смисъл да разказва сънищата си на човек като Офус, нито да му описва нещата, които вижда в тях. Поклаща глава.
— Просто така смятам.
Офус кимва и отпива от кафето си.
— Кога се случи?
— Единадесети септември две хиляди и седма.
— Това е след като се пенсионирах, за съжаление.
Хенинг го поглежда обезсърчено, след което свежда глава.
— Какво каза полицията? Предполагам, че са разследвали пожара?
Офус го поглежда над ръба на чашата си и присвива очи.
— Да — отговаря Хенинг. — И заключиха, че причините за пожара са неизяснени.
— Но ти вярваш, че е било умишлен палеж?
Хенинг се опитва да застане малко по-изправено на стола, но раменете му веднага увисват.
— Нямам представа как е било направено — признава.
Офус най-накрая отпива от кафето и оставя чашата на масата.
— Какво се казва в полицейския доклад?
— Аз самият не съм го чел, но разбрах, че според тях пожарът най-вероятно е започнал в коридора.
— По това време ти вкъщи ли си бил?
— Да.
— Някакви следи от влизане с взлом?
— Доколкото знам — не.
— Вратата била ли е заключена?
— Не си спомням. Нямам никакви спомени от дните и седмиците преди пожара. Но според мен е била заключена. Имам навика да заключвам вратата дори когато съм си вкъщи през деня, но не си спомням дали я заключих онази вечер.
— Нямаше ли димни детектори?
Ритъмът от въпроси на Офус и отговори на Хенинг се разпада.
— Имаше един димен детектор — казва Хенинг и свежда гузно глава, — но батерията бе свършила и аз… — той иска да погледне Офус в очите, но просто не може.
— И полицаите не са открили отпечатъци от обувки или пръсти? Никакви други доказателства? ДНК?
Хенинг клати глава.
— Но въпреки това ти вярваш, че някой е запалил пожар в апартамента ти?
— Да.
Офус се обляга назад в стола си. В този момент мобилният телефон на Хенинг иззвънява за трети път. Той поглежда раздразнено към екрана. „Непознат номер“.
— Извинявай, аз…
— Не се притеснявай, приеми обаждането. Не бързам.
— Нямаш нищо против? Сигурен ли…
— Да, напълно. Нямам нищо против.
— Благодаря ти.
Хенинг махва с ръка, без да знае защо. Офус кимва съчувствено. Хенинг натиска зелената слушалка.
— Хенинг Юл?
— Да?
— Журналистът Хенинг Юл?