Елизабет протяга ръце назад и ги пъхва под възглавницата. Пръстите й докосват лист хартия. Изважда го.
— Сърцето на Юлие — прошепва тя, гледайки дебелите червени линии, нарисувани от дъщеря й в детската градина. Юлие рисува сърца на всеки лист хартия и вестник, до който се докопа. Елизабет обръща листа и вижда колата. Осъзнава, че Турлайф я е нарисувал.
„Защо е направил това?“ — чуди се тя и сяда в леглото. Турлайф никога не рисува с Юлие, защото казва, че не може. Но сега е нарисувал картинка на кола. И защо е оставил рисунката под възглавницата?
Колата прилича на беемве. Регистрационният номер се вижда съвсем ясно. Погледът й се спуска надолу към думите, изписани с почерка на Турлайф. Елизабет закрива устата си с ръка. След което подскача стреснато, когато някой звъни на вратата.
Слънцето блъска Хенинг в лицето, когато излиза от сградата на „Новините 123“ на улица „Уртегата“ №9. Вади мобилния си телефон и набира Ивер, който му разказва за срещата си с Хансен.
— Значи не те е ударил с юмрук в лицето?
— Не, но му се искаше.
— Казах ти да внимаваш с тези хора.
— Знам.
— Говори ли с някой друг?
— Още не. Но сега ще звънна в TV2.
Хенинг кимва и вдига ръка. Такси от другата страна на улицата дава мигач и спира.
— Добре. Имаме нужда от още гледни точки.
— Открих снимка на Туре Пули с мъж на име Евен Нилунд в интернет. Нилунд върти някакъв стриптийз клуб в Майорстюа. Казва се „Асгард“ или нещо такова.
— Там работят Гайр Грьонинген и Петер Холте — казва Хенинг, промушва се между две паркирани коли и пресича улицата.
— Тази вечер може да го посетя.
— Добра идея.
Хенинг влиза в таксито.
— Ами ти? Къде отиваш?
— Ще се отбия при приятелката на Турлайф Бренден.
67
Таксито спира пред италианското училище на улица „Бигдьой але“. Хенинг хлътва в една странична уличка и започва да търси блока на Бренден в Нобелсгате. Минава покрай един двор, пълен с увехнали растения, и вижда табелка, на която пише „Блок В“. Натиска звънеца с надпис „Бренден & Холан“.
Хенинг се оглежда, докато чака някой да отвори. „Може би спи — мисли си той. — Или се опитва да спи.“ Звъннал е в училището, където Елизабет Холан работи, но са му казали, че си е взела болнични. И не е вдигнала мобилния си телефон. Хенинг знае, че е малко вероятно да му отвори, но все пак си струва да опита. Отново натиска звънеца. Минават още тридесет секунди, преди един изнемощял женски глас да попита кой е.
Хенинг се представя.
— Извинявайте за безпокойството, но много искам да говоря с вас за Турлайф. За вас и вашето семейство ще бъде от полза, ако моят вестник публикува подробно описание на последните часове на Турлайф, преди да изчезне. Това може да накара някой да се свърже с полицията с важна информация.
Хенинг чува изщракване по интеркома, след което тишина.
— Проклятие — промърморва той и изчаква няколко секунди, преди отново да натисне звънеца. Тишина. Чува единствено жуженето на града и шумоленето на дърветата. Хенинг знае, че роднините рядко говорят пред пресата на този етап от разследването, но все пак…
Все пак решава да не натиска звънеца четвърти път. Холан най-вероятно има достатъчно проблеми в момента… но точно тогава вратата пред него се отваря и навън излиза жена с посивяло лице, което е мокро от сълзи. Тя го поглежда и Хенинг вижда отчаянието в очите й.
— Елизабет Холан? — пита той.
Торбичките под очите й са огромни. Сплъстената й коса е събрана в опашка. Не носи грим. Тя се загръща с якето си и профучава покрай него.
— Знам, че моментът не е подходящ — казва Хенинг. — Но нямаше да дойда, ако не смятах, че е много важно.
Холан не му обръща внимание. Хенинг хуква след нея, стискайки зъби заради болката, която пронизва хълбоците и ходилата му при всяка крачка.
— Моля ви, изслушайте ме.
Холан спира и се завърта към него.
— Те са го принудили да го направи — казва тя и го поглежда с разширени от ужас очи.
— Какво?
— Турлайф не го е направил.
— Какво не е направил?
— Нали затова сте тук?
Хенинг не отговаря, но изглежда объркан. Холан не уточнява какво има предвид. Тя се обръща и пак тръгва.
— От къде знаете? — пита той и отново хуква след нея.