— Някой друг около вас държал ли се е странно напоследък?
— Не мисля.
— А да се е случвало нещо странно? Нещо, което не можете да си обясните?
— Не.
Хенинг бавно кимва. Няколко секунди двамата мълчат. Таксито намаля и завива по улица „Хенрик Ибсенгате“ в посока към народния театър.
— Алармата против крадци — възкликва Холан и го поглежда.
— Какво?
— Преди няколко дни алармата ни против крадци спря да работи.
— Кога се е случило това?
— Не си спомням. Миналата неделя, струва ми се.
— Как е станало? Как открихте, че е спряла да работи?
— Бяхме излезли навън. Обикновено всяка неделя ходим някъде. Бяхме включили алармата и заключили апартамента, но когато се върнахме, тя не работеше. Турлайф обеща да я поправи, но…
Тя отново избухва в сълзи. Хенинг осъзнава нещо. Журналистите имат свободен достъп до всички затворници. Преди да влязат в затвора, те трябва да предадат само едно нещо — мобилните си телефони. Надзирателите не ги претърсват. Някой е знаел за интервюто, знаел е и кои служители на TV2 ще бъдат изпратени в затвора. Значи хората, планирали убийството на Пули, са идентифицирали този, който е бил в най-добра позиция да го извърши и са го принудили. Въпросът е какво възнамеряват да правят с Бренден сега, след като е изпълнил своята задача… но може би това обяснява изчезването му.
„Нещата не изглеждат добре за Бренден“ — мисли си Хенинг и потреперва. Отново поглежда към Холан, която бърше сълзите си.
— Можете ли да си спомните кога поведението на Турлайф се промени?
— Няколко дни след това, струва ми се. Но не съм сигурна.
Известно време двамата мълчат, докато таксито напредва към полицейския участък.
— Това е много важна улика — казва Хенинг и сочи рисунката. — Трябва да кажете на полицаите всичко, което знаете. Разкажете им за алармата против крадци и за всичко, което помните за този Фурио. Най-вероятно ще ви помолят да им помогнете с изготвянето на фоторобот.
— Не знам дали ще мога — казва тя и сълзите отново рукват.
— Те ще ви помогнат — успокоява я Хенинг и слага ръка на рамото й. — Това им е работата. Попитайте за инспектор Бругелан.
Холан кимва и опитва да се успокои. Таксито спира пред участъка.
— Значи ще напишете статия за Турлайф? — пита го тя.
— Това ми е работата.
— Каквото и да пишете, моля ви, не го изкарвайте виновен. Знам какво ще си помислят хората, когато прочетат вестника. Не искам децата ми да чуят в училище или в детската градина, че баща им е убиец. Ще ми обещаете ли това?
— Ако искате, мога да ви се обадя и да ви изчета статията, преди да я кача на сайта.
— Не знам дали ще имам сили за това — казва тя тихо. — Освен това изглеждате… изглеждате свестен.
Хенинг се усмихва.
— Може ли да напиша това?
Тъжната й усмивка го изпълва със съчувствие.
— Трябва да тръгвам — казва тя. — Чакат ме.
— ОК. Не се предавайте, Елизабет.
— Ще се опитам — отговаря тя и излиза от таксито.
68
Йорян Мьонес едва сдържа смеха си. Всички хора, с които се разминава на път за централната гара, бързо извръщат поглед, когато той се преструва, че ги оглежда от главата до петите. Мьонес напълно разбира защо някой би искал да стане полицай. Да имаш силата да караш хората да се чувстват виновни, въпреки че не са направили нищо лошо. И то само заради някаква униформа. „Направо абсурдно“ — мисли си той.
Мьонес отива до касите, кимва на жената зад стъклото и й казва, че иска да говори с някой „висшестоящ“. Не рискува нищо, тъй като всички подобни места имат началник. Тя му казва име, което той не чува, но един дебел мъж зад нея става от стола си, грабва колана си и дръпва панталоните си нагоре. След това го поглежда през стъклото и неохотно се насочва към вратата.
— Инспектор Стиан Хенриксен — казва Мьонес и протяга ръка към мъжа, когато той излиза.
— Терие Еген. С какво мога да ви помогна?
— Издирваме този мъж — отговаря Мьонес и му показва снимката, принтирана от Флюрим Ахметай. — Заподозрян е в убийство и имаме причина да вярваме, че вчера е бил тук, някъде около един часа следобед. Смятаме, че е избягал от Осло с влак, потеглил по това време. Имаме нужда от списък с всички такива влакове.