Турлайф пристъпва напред, когато тя затваря.
— Здравейте — усмихва се момичето. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Чудех се дали имате достъп до интернет?
— Разбира се. Имаме безжичен интернет във фоайето. Всеки, който пожелае, може да го ползва, независимо дали е гост на хотела. Мрежата е безплатна и няма парола.
— Чудесно — казва Турлайф, благодарен за всяко нещо, което ще му спести пари. Жената го дарява с най-учтивата си усмивка. Той отново се оглежда. — Може ли да наема компютър?
— Не, за съжаление. Не предлагаме тази услуга. Но ако имате Wi-Fi на мобилния си телефон, можете да го ползвате.
— Нямам мобилен телефон — отговаря Турлайф и поклаща глава. — Дали ще е възможно да ползвам телефон на хотела? Разбира се, ще си платя…
— Съжалявам, но… не предлагаме тази услуга.
Турлайф поглежда надолу. Известно време двамата мълчат.
— Вие гост на хотела ли сте? — пита го тя.
Турлайф поглежда към таблото зад нея, облепено с обяви и плакати.
— Не. Аз… живея в една хижа нагоре в планината.
— И не сте взели компютъра или мобилния си телефон?
— Не.
Мълчание. Какво да прави сега? Да попита къде е най-близката библиотека?
— Можете да ползвате моя лаптоп, ако искате.
Турлайф вдига глава и вижда, че тя му показва лаптопа си с широка усмивка на лице.
— Винаги го нося на работа. През това време на годината ми става доста скучно вечер.
— Наистина ли? Ще ми позволите да ползвам вашия лаптоп?
— Стига да седнете някъде, където мога да ви виждам — отговаря тя и сочи към черните кожени кресла до камината. — Човек никога не знае, нали така?
— Абсолютно — отговаря Турлайф, трогнат от топлата й усмивка. — Много ви благодаря. Нямате представа каква услуга ми правите…
Той спира и я поглежда.
— Виждам го в очите ви — отговаря тя.
— Така ли?
Момичето кимва отривисто.
— Аз съм писателка. Или… поне се опитвам да стана писателка. Затова нося лаптопа си на работа, в случай че имам свободно време, за да пиша. Умея да разчитам лицата на хората. Но моля ви, не казвайте на шефа ми. Той е в книгата ми.
Тя се кикоти. Турлайф се усмихва, но усмивката веднага замръзва на лицето му. Мисълта, че това услужливо момиче ще запомни лицето му, е като удар в стомаха. Поема лаптопа от ръцете й, опитвайки се да изглежда благодарен.
— Винаги съм искал да напиша книга — казва той.
— Какво съвпадение.
Турлайф кимва.
— Аз съм Миа, между другото.
— Здравей, Миа.
Тя го поглежда с очакване.
— Аз се казвам… Айнар.
— Дълго ли ще стоите в Устаусет, Айнар?
— Ами… не съм сигурен.
— Работя тук всяка вечер. Можете да се отбиете, когато пожелаете. А ресторантът е отворен през уикенда.
— Ок — отговаря неохотно Турлайф. — Ще… ще запомня това.
Той се обръща и отива до кожените кресла. Сяда с лице към Миа, за да не може тя да вижда какво прави. Екранът на лаптопа се събужда в мига, в който го отваря.
— Лаптопът ми помни мрежата тук, така че можете да започнете веднага.
Турлайф кимва в отговор на чаровната й усмивка и за пореден път си задава въпроса на кого може да каже за отпечатъка. Не може да се обади в полицията, защото мъжът с конската опашка е казал, че имат информатори там. Може да се свърже с някой от телевизията… но престъпниците са знаели, че ще бъде част от екипа, изпратен да интервюира Туре Пули в затвора, така че Турлайф не може да се довери на колегите си. Трябва да открие някой друг.
По навик влиза в сайта на TV2, но не открива нищо ново за смъртта на Пули. Или за себе си. В отдела за новини има интервю с Тури Палме. Намира и клип с последните мигове на Пули. „Това трябва да са кадрите, заснети от Райнертсен“ — мисли си Турлайф, но не посмява да пусне клипчето. Проверява сайтовете на останалите вестници и вижда, че „Дагбладет“, „Афтенпостен“ и „Нетависен“ са публикували статии за Пули, но в нито една от тях не се споменава неговото изчезване. Влиза в сайта на „Новините 123“. Когато рекламите в горната част на страницата се зареждат, очите му се разширяват. Заглавието на първата новина е:
„ОПЕРАТОР НА TV2 В НЕИЗВЕСТНОСТ“