Стъпките се появяват отникъде. Тежки стъпки от обувки с твърди подметки. Ивер няма достатъчно време, за да се обърне, преди железните пръсти да се вкопчат във врата му. Не може да помръдне главата си. Завличат го в една странична уличка и го хвърлят на земята. Чувства чакъл под тялото си. Краката му задълбават и той опитва да се изправи, но не успява, защото някой го хвърля обратно на земята, сякаш е лек като перце. Инстинктивно затваря очи, когато към лицето му се насочва юмрук. Чува удара и усеща как челюстта му се откача. Всичко започва да пулсира. Ударите следват един след друг със скорост, която отнема дъха му. Очите му започват да смъдят, заслепени от ярка светлина. Не чува нищо. Усеща единствено остра, раздираща болка.
Кръв шурти от устата и носа му, смесвайки се със слюнката и сълзите. Ивер опитва да вдигне ръце, за да се защити, но те отказват да му се подчинят. Ударите продължават да валят отгоре му. Скоро спира да ги усеща, а главата му просто се люшка насам-натам в ритъм с тях. Последната му мисъл е, че ако побоят не свърши скоро, това ще бъде краят.
76
Този път димът е различен. И процепът продължава по-навътре. Хенинг вижда ръце, които махат пред очите му, опитвайки се да разсеят дима. Някак си успяват. Появяват се очертанията на етажерка. Той кашля и плюе. Спира и се обръща наляво, където ивицата светлина продължава. Но димът отново се сгъстява и светлината изчезва. Въпреки че размахва ръце, не се случва нищо. Изведнъж всичко пред очите му почернява.
Хенинг стреснато се събужда, сяда в леглото и оглежда стаята за пламъци. Но не чува пращене на огън и вратата е непокътната.
Тези проклети сънища.
Отново ляга и чака димният детектор над главата му да примигне. Някъде в далечината вие сирена. „Някъде винаги вие сирена — мисли си той. — Винаги има някой, чийто живот ще бъде променен завинаги от нещо, случващо се в момента. Всеки път, когато затваряме очите си, не можем да бъдем сигурни, че ще ги отворим отново. Всеки живот може да се промени за частица от секундата.“
Веднъж Юнас му е задал въпрос — правел го е често, особено преди лягане. Понякога въпросът е бил прост, като например защо стените са бели, или пък сложен, като този за мъжа, когото са видели на връщане от детската градина да спи на една пейка в парка „Биркелунден“. Но е можело да бъде и нещо дълбоко. Понякога Хенинг е виждал мисли, изписани в очите на сина си, които са обърквали детето и които то не е помнило достатъчно дълго, за да изрази под формата на въпроси. Но вечер тези въпроси са идвали.
— Тате, мразиш ли мама?
Няма нищо необичайно в това, което се е случило между Нора и Хенинг. Случва се всеки ден по целия свят. Хора се запознават, влюбват се, разлюбват се и отново се влюбват. Вършат глупости или преживяват неща, които правят съвместния им живот невъзможен. Така че се разделят, често, за да започнат живот с друг човек. Или не. Нищо необичайно. Но понякога мисълта, че е трябвало да се случи точно на него, го задушава. Защо е трябвало да се случи на него? Защо е трябвало да се случи на Юнас?
— Мама ли ти каза това?
— Не, но…
Хенинг се обръща, обляга се на лакти и поглежда Юнас. Но колкото повече мисли над въпроса, толкова по-труден става отговорът. Мигът сякаш продължава вечно. Накрая Хенинг отвръща:
— Не мразя мама, Юнас.
Тези четири думи и нищо повече. Без обяснение. Просто едно твърдение. Като дете, което отговаря „защото така“, когато го попиташ защо е нарязало вестника на парчета с ножица. Хенинг не си спомня колко дълго е лежал така, облегнат на лакти, взрян в Юнас. Може би завинаги?
Силен звън и ярка светлина го изтръгват от спомена. Поглежда към нощното шкафче, където мобилният му телефон вибрира. Хенинг се пресята и го взима.
— Ало?
— Здравей. Нора е.
Хенинг чува гласове около нея. Напрегнати гласове. Сяда в леглото.
— Какво има?
— Ивер — отговаря тя с треперещ глас. — В болницата е. Бил е нападнат и пребит.
— Какво?
— В кома е.
Челюстта на Хенинг увисва. Той затваря очи.
— Къде си?
— В болница „Улевал“.
— Добре — казва Хенинг и става от леглото. — Идвам.
77
Ивер, в кома, пребит от бой. „Имайки предвид какво разследваше, това няма как да е съвпадение“ — мисли си Хенинг и хвърля двеста крони на седалката на таксито. Влиза в болницата. Върви толкова бързо, колкото може, стиснал зъби от болка. Насочва се към спешното отделение. Полираният под се люшка пред очите му. Минава през двойна врата и вижда роднини на пациенти, бели стени и картини, доктори, сестри и чистачки. Не поглежда никого в очите, докато не вижда Нора.