Пали поредната цигара и алчно засмуква дима. Тъкмо се кани да се обади на Йетон Поколи, когато той и Дюрим Реджепи минават през двукрилата врата и се насочват към него. Изнурените им лица се мръщят, когато слънцето ги огрява.
Мьонес кимва и им махва да се приближат.
— Да преговорим още веднъж: Дюрим, ти слизаш на гара Фло, взимаш снимката на Бренден и започваш да търсиш. Искам да провериш всички магазини, бензиностанции, хотели, пощи и ресторанти.
Реджепи изсумтява.
— А ти — казва Мьонес и поглежда Поколи. — Правиш същото на следващата гара, Несбиен. Аз ще сляза в Гол. Ще поддържаме постоянна връзка.
Още смръщени погледи.
— Ами Флюрим? Той няма ли да дойде? — пита Поколи.
— Той наблюдава движението по пътищата, знаеш това.
Поколи клати глава.
— Нямаше да ни се налага да правим това, ако бе свършил работата си както трябва.
Той свежда глава, но не отговаря.
— Ако не ни излезе късметът на някоя от тези гари, ще продължим нататък — Ол, Гайло и прочее.
Мьонес ги поглежда. Никой не му кимва. Кондуктор с раница минава покрай тях. Мьонес поглежда часовника на мобилния си телефон. Осем и десет минути.
— Ок — казва той. — Ще се возим в различни купета. Не искам никой да ни вижда заедно.
79
Минава девет часа сутринта, когато Хенинг натиска звънеца на входната врата на Гайр Грьонинген на улица „Тьойенгата“ №13. Натиска го четири пъти, като последния път държи пръста си поне десетина секунди. Малко след това чува едно сънливо „Ало?“. Не може да е сигурен, но му се струва, че това е Грьонинген.
— Хенинг Юл. Може ли да вляза?
Няколко секунди мълчание.
— Сега?
— Да, сега. Трябва да говоря с теб.
— Шегуваш ли се? Толкова рано сутринта?
— Нямаше да съм тук толкова рано, ако не беше спешно — излайва Хенинг.
Отново мълчание, последвано от раздразнено изсумтяване.
— Една минута. Трябва да се облека.
Докато чака, Хенинг се оглежда нетърпеливо. След малко го пускат вътре и той изкачва стълбите до третия етаж. Миризмата на подправки става все по-слаба колкото по-високо се качва. Грьонинген го посреща на прага на апартамента си.
— Имаш ли някаква представа колко е часът? — пита той.
Хенинг кимва, но не казва нищо, защото е останал без дъх.
— Бях на работа до след полунощ — продължава Грьонинген.
— Значи си заспал малко преди моят работен ден да започне — отвръща Хенинг невъзмутимо. — Снощи един мой колега беше жестоко пребит. Струва ми се, че знаеш от кого.
— Аз?
— Вчера видя ли мъж с дълга коса и кадифено яке да разговаря с шефа ти?
Грьонинген се замисля, почесвайки се по темето. Очите му са подпухнали от съня.
— Кога е било това?
— Около десет и половина. Малко след това бил нападнат на път за вкъщи.
— По дяволите, Юл. Предупредих те.
— А аз предупредих него да не бъде толкова самоуверен, колкото е обикновено, но явно не ме е послушал. Ще ме поканиш ли да вляза?
Грьонинген дълго се колебае, преди да кимне и да отвори вратата.
— Малко е разхвърляно.
— Приличам ли на човек, на когото му пука?
— Не, не приличаш.
— Бих изпил една чаша кафе, ако не те затруднявам.
— Имам само разтворимо.
— Идеално.
Хенинг събува обувките си. В коридора има планина от обувки, чорапи и палта.
— Не разтребвам, когато съм зает — обяснява Грьонинген и пълни един чайник с вода.
Хенинг прескача планината.
— С какво си зает?
— Пиша слово. За погребението.
— Да, разбира се. Кога ще бъде то?
— Вторник. В Тьонсберг.
— Доста скоро.
— Да. Вероника искаше да го насрочи за първата възможна дата, за да й се махне от главата.
Хенинг кимва към дневната, намеквайки, че ще го изчака там. Отнема му известно време, за да си намери място на износения черен диван. Все пак успява, сяда и се оглежда. Вижда парченца чипс, набити между нишките на килима. Подът е покрит с капачки от бирени бутилки, празни шишета и кенчета. Осемнадесеткилограмова гира е направила дълбок отпечатък в килима под масичката за кафе. На стената са закачени снимки на мазни културисти, застанали в смешни пози. Има и плакат на филма „Терминатор“ с Арнолд Шварценегер.