Грьонинген влиза и сяда в креслото до дивана.
— Благодаря — казва Хенинг и отпива от горещото кафе.
— И така, какво се е случило? — пита Грьонинген.
Хенинг му разказва за срещата на Ивер с Кент Хари Хансен и посещението му в „Асгард“ по-късно същата вечер.
— Според Ивер, Хансен бил доста ядосан.
Грьонинген изведнъж го поглежда така, сякаш е събрал две и две.
— Какво? — пита Хенинг.
— Не, аз просто…
Той млъква.
— Какво? — повтаря въпроса си Хенинг.
Грьонинген дълго се колебае, преди неохотно да отвърне:
— Когато Кент Хари дойде във фитнеса вчера, беше бесен, но никой не знаеше защо.
— Каза ли нещо?
Грьонинген клати глава.
— Просто влезе в офиса и тресна вратата след себе си.
— Разбра ли защо е бил в такова лошо настроение?
— Не. Тръгнах си малко след това.
— Някой от присъстващите да се е хвалил, че е пребил журналист?
— Не. Но нямаше да ти кажа и да беше.
Хенинг кимва бавно, след което решава да смени темата.
— Знаеш ли дали Туре е имал врагове в затвора?
Грьонинген го поглежда учудено.
— Нямам представа — отговаря той. — Защо питаш?
— Просто не мога да разбера защо Туре искаше да говори точно с мен. Журналистите в Норвегия не са толкова много, а тези, които пишат за престъпния свят, са още по-малко, така че е възможно да е знаел кой съм, преди да го хвърлят в затвора. Но откъде е знаел, че съм се върнал на работа?
Няколко секунди Грьонинген го гледа, след което се извръща.
— Туре не е имал достъп до интернет в затвора. И ти си единственият човек, който го е посещавал, ако не броим Вероника.
Очите им отново се срещат, но Грьонинген пак се извръща.
— Ти ли му каза, че съм се върнал на работа?
— Аз? Не.
Хенинг не отговаря, но го поглежда в очите.
— Туре знаеше ли кой съм, преди да отиде в затвора?
— Нямам представа.
Хенинг въздъхва. „Така няма да стигна доникъде — мисли си той. — Всяка врата се затръшва в лицето ми.“
— Добре — казва Хенинг и става. — Благодаря за кафето.
Грьонинген кимва.
— Сигурно ще се видим във вторник — добавя Хенинг. — Успех със словото.
— Мерси.
80
Звънчето над вратата на „Сила & респект“ иззвънява весело, когато Хенинг влиза и стъпва на лилавия килим. Той се оглежда и тръгва към рецепцията. Момичето е същото. И точно като предишния път, тя вдига глава и излъчва гърди, когато се приближава. Тениската й за кратко привлича вниманието му.
— Кент Хари Хансен? — пита Хенинг и вижда, че момичето го разпознава. Тя кимва отегчено към задната стаичка, преди перчемът й отново да се спусне над очите. Хенинг й благодари и се насочва към офиса на Хансен. Не чука, а направо влиза.
— Ще ти се обадя след малко — казва Хансен и връща слушалката на вилката. Става и поглежда Хенинг. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да — отговаря агресивно той, без да се представя. — Мъжът, който ви интервюира вчера, лежи в болницата, пребит почти до смърт.
— Така ли?
— Да, така.
Очите на Хенинг се насочват към безизразното лице на Хансен, след което се спускат надолу към ръцете му. По тях няма следи от скорошно раздаване на юмруци.
— Знаете ли нещо за това?
— Аз? От къде на къде?
Хенинг не отговаря. Вместо това се взира в очите на Хансен, но не разчита нищо в тях.
— Той има навика да вбесява хората. Каза ми, че успял да ядоса и вас.
— Така е, но нямам навика да пребивам всеки човек, който ме ядоса.
— Разбира се. Но имате хора, които вършат тази работа вместо вас.
Хансен изсумтява.
— Както казах на журналиста, не знам какво си мислите, че правим тук. И не знам за кого се мислите, да идвате тук и да отправяте безпочвени обвинения…
— Казвам се Хенинг Юл — прекъсва го Хенинг. — Помолих Ивер да говори с вас за Туре Пули. Аз го забърках в това. Не знам какви въпроси ви е задал, но аз му предложих няколко. Ако имате някакъв проблем с пресата и не искате хората да научат с какво се занимавате тук, обърнете се към мен. Не пребивайте хора в тъмни улички.
— Слушайте какво, не знам какво си мислите, че…
— Някой е изпратил мутри да затворят устата на Ивер. Ако не сте бил вие, значи е бил Евен Нилунд.