Известно време двамата седят мълчаливо. Хенинг знае, че колкото по-дълго продължава това мълчание, толкова по-труден ще бъде разговорът, който трябва да проведат.
— Трябва да ти кажа нещо.
Нора разсеяно отхапва от багетата и започва да дъвче. Хенинг вдишва дълбоко.
— Открих улика — казва той, несигурен как да продължи.
— Какво имаш предвид? Каква улика?
— Улика, свързана с пожара.
— Пожара? Какво…
Тя зяпва.
— Знам, че някой е запалил апартамента ми… нашия апартамент… в деня, в който…
— По дяволите, Хенинг! Какво се опитваш да…
— Просто ме изслушай, Нора. Моля те — прекъсва я той. — Знам, че съм прав. Открих улика, която според мен променя целия случай. В деня на пожара… Туре Пули е бил пред апартамента ми и…
Нора удря с юмрук по масата.
— Хенинг, за какво говориш, по дяволите? Каква улика? Какъв случай? Туре Пули? Искаш да кажеш, че някой е убил Юнас? Това ли ми казваш в момента?
— Аз…
— Какво общо има Туре Пули с това?
Хенинг търси началото на изречение, което да изгаси пламъците в очите й, но не го открива. Нора става.
— Господи, Хенинг. Знаех, че си зле, но не предполагах, че си напълно полудял.
— Нора, моля те…
— Забрави. Просто забрави. Не искам да те слушам. Не мога да го понеса. И повече не идвай тук. Моля те, не идвай тук.
На излизане тя блъска стола си, който почти пада. Хората се отдръпват от пътя й. Лицето й е обляно в сълзи.
Няколко минути Хенинг не помръдва от мястото си. Идиот такъв — казва си той. — Трябваше да минат две години, за да можеш да дишаш нормално в нейно присъствие. А сега опропасти всичко. Какво си мислеше, че ще стане? Че тя ще подскочи от щастие и ще каже: „Браво, Хенинг. Толкова се радвам, че си намерил улика. Ела тук. Винаги съм знаела, че някой ден ще откриеш убиеца на сина ни. Моят герой!“
Трябваше да бъде по-предпазлив. Да разбере какво мисли Нора за пожара, да я пита дали има някакви подозрения. Хенинг знае, че тя отдавна е зачеркнала Юнас. Все още го носи в сърцето си, но не и в ума си.
Той клати глава. „Страхотно, Хенинг. Много добре изиграно.“
83
Трябва да преименуват това място „Дупката“ — мисли си Йорян Мьонес и се качва на влака след три часа, прекарани в центъра и околностите на Гол. Вече му се повръща от хотели и мотели, барове и кафенета, пълни с хора, които не са виждали Турлайф Бренден. „Дюрим каза, че търсим игла в купа сено и беше прав“ — казва си той. Другите двама също са ударили на камък във Фло и Несбиен и в момента пътуват към Ол и Гайло. Мьонес си спомня думите на Лангбайн. Времето изтича.
Намира празно място до прозореца и осведомява Дюрим и Йетон за трите безплодни часа, прекарани в Гол. След това се обляга на стената и преценява ситуацията. Възможно е Бренден да е седял на същото място, гледайки през същия прозорец. Какво ли си е мислил? Какви ли планове си е правил?
Мьонес звъни на Флюрим, като говори изключително тихо.
— Откри ли дали Номер едно има приятели или роднини някъде между Фло и Финсе?
— Не съм открил такива.
— Да не е бил тук по време на военната си служба?
— Не. Изпратили са го в Йорстадмуен.
— Разшири мрежата. Провери профила му във Facebook. Провери дали има приятели, които живеят някъде наблизо.
Флюрим въздъхва.
— Трябваше да сме приключили с това преди два дни. Имам друга работа. От утре искам да ми плащаш допълнително.
— Ще работиш, докато свършим работата. Това беше уговорката.
— Свършихме работата миналия четвъртък. Днес е събота. Колко още ще ми платиш?
Мьонес въздъхва и клати глава.
— Ще обсъдим хонорара ти, когато се върна. Междувременно искам да…
— Не.
— Какво каза?
— „Ще обсъдим хонорара ти?“ Какви са тези глупости?
Мьонес затваря очи и вдишва дълбоко.
— Какво трябва да направя, за да те накарам да си свършиш работата?
— Двадесет на ден.
Мьонес клати глава.
— Ще ти дам десет.
— Петнадесет.
— Съгласен. Но по-добре открий нещо, с което да ги заслужиш.
— Не се тревожи, старче. Имам новини за теб. Вече нямам картина от апартамента на Номер две. Появиха се ченгета, които го претърсиха. Откриха камерите и ги отнесоха.
Мьонес затваря и иска да запрати телефона през прозореца. След няколко минути минават покрай Ол.