— Няма ли да ни види, ако тръгнем по пътя? — пита Поколи.
— Да. Именно затова няма да минаваме по главния път. Ще се разделим. Преди хълма има път, който се казва Нистьолвеген и продължава надясно. Известно време ще карате по него.
— Но няма ли пак да ни види от хижата?
— Възможно е. Но не знае кои сте. Срещал е само мен.
Поколи кимва.
— Значи заобикаляме и приближаваме откъм тила?
— Точно така. Разделете се, за да покриете възможно най-много терен. Не се приближавайте на повече от петдесет метра от хижата. И не бързайте. Има по-голям шанс да не е толкова внимателен, ако вие сте единствените хора, които види на пътя.
— А ти какво ще правиш?
— Ще стоя тук, докато заемете позиция. След това ще тръгна нагоре по хълма. Ако ме види, може да се опита да избяга.
— Ще хукне към нас.
— Точно така.
Поколи отново кимва.
— Звучи ми като добър план.
88
Йорян Мьонес изчаква Йетон и Дюрим да достигнат страничния път към Нистьолвеген, което става след около петнадесет минути. След това се връща в хотела. Влиза във фоайето и кимва на момичето на рецепцията.
— Здравейте — казва той, преструвайки се на задъхан. — Не го открих.
— Т-така ли? — заеква тя и се оглежда нервно. — Колко… жалко.
— Случайно да знаете къде живее?
— Не… нямам представа. Така и не спомена. Всъщност не говореше много.
Мьонес кимва, обръща се и вижда, че лаптопът вече не е на масата.
— Лаптопът беше мой — обяснява тя. — Позволих му да го ползва, защото нямаше свой.
Мьонес кимва.
— Каза ли за какво му трябва?
— Не. Каза само, че иска да провери нещо.
Още едно кимване. Той се вглежда в очите й. Сладурана. Наивно, невинно младо момиче.
— Как се казвате?
— Миа. Миа Сиквелан.
— Добре, Миа. Трябва да проверя лаптопа ви.
Тя се колебае.
— Съвсем набързо — уверява я той.
Миа продължава да се колебае.
— Нямате ли нужда от съдебна заповед, за да направите това? Или от одобрение от прокурор?
Мьонес трябва да мисли бързо. Очевидно Миа не е толкова наивна, колкото изглежда. Той затваря очи, сякаш обяснява нещо съвсем просто на глупаво дете.
— Разследването е в развитие. В този случай аз решавам дали да взема съдебна заповед, преди да претърся нечие жилище или да конфискувам някаква вещ.
Тя го гледа няколко секунди.
— Освен това е късно. Вече не мога да се обадя на никого в Осло.
— Но… аз мислех, че сте от местната полиция.
— Не, преследвам Бр… Айнар чак от Осло.
Тя бавно кимва.
— Това не е необичайно. Можете да ми спестите много време — казва Мьонес с раздразнение в гласа. — Едно забавяне може да се окаже фатално.
— Добре, аз просто…
Той я поглежда.
— Какво?
— Нищо — отговаря Миа и му подава лаптопа.
— Благодаря ви. Освен това ще имам нужда от вашия телефонен номер и адрес, в случай че искам да се свържа с вас по-късно.
— Добре — казва неохотно тя.
— Благодаря ви — отговаря Мьонес и се усмихва.
Турлайф примигва, опитвайки се да остане буден. Едва се държи на краката си. Няма представа колко е часът, но със сигурност е късно. Небето е тъмно, но няма облаци, които да скрият блещукащите звезди.
Отпива глътка вода от чашата, която е пълнил няколко пъти. Скоро ще трябва да отиде до тоалетната. Сега би трябвало да е безопасно, нали? Не е видял жива душа, откакто онези двама мъже са минали по пътя преди няколко часа. Турлайф изтичва до тоалетната и се изпикава. Не мие ръцете си, а веднага се връща обратно до прозореца.
Очите му се разширяват.
Тъмна фигура крачи нагоре по пътя на около стотина метра от хижата. Турлайф взима бинокъла, който е открил в едно чекмедже в дневната и го насочва към фигурата. Ахва.
Той бързо взима ножа и го вдига, готов за удар. Мъжът с конската опашка е съвсем близо. „Какво ще правя, по дяволите? — мисли си Турлайф. — Не може да знае в коя от тези хижи съм се скрил.“
Или може?
Турлайф прави крачка назад и обмисля възможностите си. Кое е по-разумно: да побегне посред нощ или да се скрие някъде в хижата, чакайки подходящия момент да нападне? Псува. Не може да стои толкова близо до прозореца, защото някое негово движение може да привлече погледа на мъжа. Оглежда се, докато мислите препускат в главата му. След това стиска ножа още по-силно и се прокрадва в дневната.