Александра Маринина
Фантомът на паметта
Престъпленията на правилния живот #2
На моите учители — Мира Мойсеева и Нийл Доналд Уолш.
Към българските читатели
Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България моите любими герои вече ще говорят и на български език.
Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват.
Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори.
Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете.
Желая ви успехи, щастие и благополучие!
С уважение и любов:
Александра Маринина
Глава 1
В училище по химия и физика имах само тройки, които ми пишеха единствено от уважение към успехите ми по хуманитарните предмети. Затова още преди да отлепя клепачи, аз съвсем сериозно размишлявах над въпроса може ли един гранитен блок да бъде в течно състояние отвътре. Според моите сметки излизаше, че може. Първата мисъл, която изплува от плътната мъгла на неопределеността, обвила мозъка ми, беше, че съм умрял и съм се превърнал в гранитен паметник на самия себе си. И какво друго бих могъл да бъда, след като и ръцете ми, и краката ми, и главата ми — изобщо всичките ми съставни части тежаха като камък и бяха неподвижни. А вътре в мен се плискаше болка — пронизваща и изгаряща като посипана с лют пипер вряща вода. И аз не биваше да я предизвиквам, тъй като и при най-малкия опит да помръдна клепачи или устни тя се надигаше на мощни вълни и сякаш се опитваше да избие навън, напъвайки черепа ми от вътрешната страна. Опитвах се да стоя неподвижен и едновременно с това да измисля някакъв начин, по който да измамя тази хитра и коварна течна болка, изпълнила вкамененото ми като гранит тяло. Добре де, не точно да я измамя, а поне да разбера какво става. Бях тръгнал към магазина — към един голям супермаркет, за да натъпча багажника на колата с храна и за няколко дни напълно да се уединя в абсолютна самота на вилата си и да поработя, без да се разсейвам с разни неща. Настроението ми беше отвратително — това със сигурност си го спомнях и дори си спомнях каква беше причината. Но повече нищо не помнех. Движех се с колата от вътрешната страна на „Садовое калцо“, бях се насочил към площад „Комсомолски“, за да стигна до улица „Русаковска“, където се намираше споменатият вече супермаркет, а оттам се канех да изляза направо на Счелковско шосе и да се добера до вилата си без каквито и да било приключения. Ала въпреки всичко се случи едно приключение, но — убий ме, господи! — не помнех какво точно, къде и защо стана. Разбира се, аз съм писател и по принцип не би трябвало да имам проблеми с фантазията си, но така и не можах да измисля нищо друго, освен определението катастрофа.
— Чувате ли ме? — разнесе се някъде отдалеч едва доловим глас, който по-скоро напомняше шумолене на сухи листа.
Положих огромни усилия и помръднах устни. Исках да кажа да, но не знаех какво се получи в действителност. За сметка на това неумелият ми опит да вляза в контакт с външния свят беше наказан с мощен тласък на болката, който буквално ме удари отвътре по очите и по врата.
Шумолящият глас ме попита още нещо по повод на това как се чувствам, но аз сметнах за по-благоразумно да не рискувам повече, защото разбрах, че каквото и да правя, на този етап няма да спечеля битката с болката, така че ще е по-добре да се притая, да се заровя в тинята и да се направя на водорасло. Сетне усетих боцване от инжекция в ръката си и след малко заспах.
Второто ми събуждане се оказа много по-приятно и за пореден път потвърди старата истина, че всичко на този свят е относително. Както и преди, аз продължавах да бъда надгробен паметник на самия себе си, изпълнен отвътре с тежка течна болка, но тази болка вече не беше толкова силна и дори ми позволяваше полека-лека да мърдам устните си. Естествено аз все така не можех да разговарям с пълен глас и още първият звук, който издадох, резонира в черепната ми кутия и категорично пресече подобни глупави опити от моя страна, но когато шепнех, нещата се нормализираха. И дори само това бе достатъчно, за да ми вдъхне оптимизъм и да подобри настроението ми. Нещо повече — осмелих се да отворя очи, само че не видях почти нищо. В стаята беше тъмно и само тънък лъч светлина се прокрадваше някъде откъм прозореца.