Изведнъж миризмата на чесън ми се стори просто непоносима и дори започна да ми се повдига. Вероятно от ярост. Обърнах се и бързо закрачих към корпуса, като си мечтаех за две неща едновременно: първо, бъбрещата си на пейката двойка да не ме е забелязала и, второ, колкото може по-бързо да се отърва от вонящия пакет. Щом се озовах в стаята си, измъкнах от него опаковката с лекарството, а кюфтетата увих в няколко други плика и ги мушнах в хладилника. После щях да измисля кого да нахраня с тях.
До срещата ми с журналистите оставаха три часа и половина.
Обедът при Мария ми направи силно впечатление. Впрочем думата силно едва ли бе точна. По-скоро — изумително.
За три часа старицата — неизвестно как — успя да направи десетина ястия, като през цялото това време аз не забелязах кой знае каква суетня. Дори ми се струваше, че тя не се движи чак толкова бързо, макар да нямаше спор, че движенията ѝ бяха сръчни и почти грациозни, доколкото това изобщо беше възможно на нейната възраст.
Бурята отмина доста бързо, гръмотевиците и мълниите стихнаха, но проливният дъжд не спираше да шумоли зад прозореца и аз си помислих, че оптимизмът на старицата за гостите, които ще се появят сами, без покана, днес със сигурност няма да се оправдае. Че кой ще се помъкне в такова време някъде си на обед, ако не е заради някакво задължение и ако вместо това той може спокойно да си седи вкъщи?
Само че жестоко се излъгах. Домакинята още не бе започнала да слага масата, когато гостите вече заприиждаха. За има-няма половин час се стекоха осем души, а заедно с Мария и слязлата долу Еспера около масата се събрахме единадесет човека. От осемте гости петима бяха старчета и старици на по осемдесет или около осемдесет години, като бях сигурен, че всичките — или почти всичките — ги бях видял предишната вечер в онзи бар, където срещнах Лъки и Булит. Други двама — един мъж и една жена — ми изглеждаха като съпрузи, макар че едва ли наистина бяха такива, тъй като по време на разговора на няколко пъти споменаваха за своите съпрузи в трето лице. Мъжът беше на около петдесет години, жената изглеждаше по-млада, но и двамата създаваха впечатление на сериозно болни хора. Вероятно ги бе споходила закъсняла любов. Осмият гост бе юноша на около шестнадесет години, който още от вратата попита къде е Еспера и хукна нагоре към библиотеката. С две думи — компанията бе странна.
Разговорът край масата течеше гладко, Мария умело държеше юздите на ръководната си роля в сухите си, сбръчкани ръчици, като ту ловко сменяше темата на беседата, ту добавяше нещо в опразнените чинии. Седналата до нея Еспера и най-младият гост тихичко си разменяха някакви думи и веднага след като доброто възпитание позволи, напуснаха общата маса. След онова, което ми каза Мария, аз се вгледах по-внимателно в момичето и се учудих как съм могъл да не разбера, че то е болно. Вярно, още вчера забелязах нейната бледност и физическа немощ. Вероятно се бях подвел от блясъка на живите ѝ очи и израза на доброжелателност и откритост върху финото ѝ, изписано като икона личице. Кой знае защо, винаги си мислех, че лицето на тежко болното дете трябва да е белязано от печал и отнесеност. Оказваше се, че съм се заблуждавал.
— Еспера обожател ли си има? — попитах Мария, след като хлапетата излязоха от стаята.
— О, да — старицата се подсмихна, — тя има голям успех. Много по-голям, отколкото би трябвало. Впрочем по-добре да има успех тя, отколкото Лъки.
— Защо? — поинтересувах се озадачено.
— Защото децата, които си дружат с Лъки, наистина са безнадеждни. И нищо не може да се направи с това обстоятелство.
— Но защо? — повторих настойчиво въпроса си, тъй като окончателно се бях объркал.
— Ей така — загадъчно се усмихна Мария. — С течение на времето ще разберете.
Тайна след тайна. Ама че селце!
Май че Муся не бе преувеличила, когато каза, че журналистите спуквали телефона ѝ от звънене, опитвайки се да уговорят интервю с мен. Вместо очакваните четирима души, в парка на санаториума се събраха почти двадесетина представители на пресата, въоръжени с тефтери и касетофони, а също и трима фотографи. Аз се появих при тях, съпроводен от Муся в образа ѝ на Дива котка. Лепнах на лицето си една виновна усмивка и започнах да говоря.