Искам да си призная и да се покая за това, че заблудих всички. Първата информация, която разпространи дъщеря ми, беше вярна — аз наистина изгубих паметта си. Не ми се искаше да правя това достояние на широката общественост, притеснявах се от този свой недъг, страхувах се, че ще изглеждам непълноценен, затова опровергах първото съобщение и заявих, че загубата на паметта ми се е оказала краткотрайна и вече всичко е наред. Бях сигурен, че това ще се случи в близките дни и смятах, че не върша кой знае какъв грях спрямо истината. Ала сега, когато от катастрофата изминаха близо три месеца, съм принуден да констатирам факта, че така и не съм възвърнал паметта си. Амнезията унищожи последните две години от живота ми, не помня какво се е случило през тези две години. Не помня хората, с които съм се запознал през този период. Не помня какво съм говорил и какво съм правил. С учудване разбрах, че съм завършил романа си „Времето на дизайна“ и дори съм написал новата си книга — „Триъгълният метър“. Още веднъж моля за извинение, че заблудих всички. А сега съм готов да отговарям на въпросите ви.
Така звучеше в сбита форма онова, което казах на журналистите, но всъщност говорих близо двадесет минути, засичайки с крайчеца на окото си непрестанните щракания на фотоапаратите. Въпросите се посипаха един след друг.
— Прочетохте ли романите, които не помните как сте написали?
— Разбира се, веднага след като разбрах за тях.
— Какви са впечатленията ви?
— Според мен са добри — усмихнах се скромно.
— Какви чувства изпитахте, когато разбрахте, че не помните нищо от последните две години?
— Първо — ужас и срам. Стори ми се, че съм станал интелектуален инвалид и не си представях как бих могъл да се покажа пред хората в такъв непълноценен вид. Второ — омраза към невидимия крадец, който бе отнел две години от живота ми. Трето — страх пред бъдещето. Не знаех дали ще мога да живея по-нататък така, както бях живял досега, и какво ме очаква занапред. Нали разбирате, това е първата амнезия в живота ми! — Публиката се разсмя, оценявайки елементарното ми чувство за хумор. — Аз просто не знаех какво е да не помниш нищо. И едва сега започнах да осъзнавам, че не е толкова страшно, че животът не се променя, че си оставам същият и нищо не застрашава бъдещето ми. Но трябваше да минат почти три месеца, за да го разбера. А тогава, през първите дни, бях сериозно изплашен.
— Обърнахте ли се към психоаналитик, за да възстановите паметта си?
— Да — признах си аз, тъй като не виждах смисъл да крия това. Защото ако Хипопотама беше подставено лице, онези, които го бяха наели, бездруго знаеха, че той се е занимавал с мен, и ако излъжех, те можеха да застанат нащрек. Трябваше да бъда открито и честно момче, което открито и честно нищо не помни и хабер си няма от нищо. — Но за съжаление засега — безуспешно.
— А има ли надежда?
— Уви! — Разперих театрално ръце. — Боя се, че няма. Затова от вчера прекратих заниманията си с психоаналитика — стигнах до извода, че напразно си губя времето. Паметта ми не се възстановява, а в същото време у мен се породи желание да напиша нова книга. Така реших да посветя на писането цялото си време.
— На каква тематика ще бъде новата ви книга?
— Трудно е да се каже. По-точно — трудно е да се опише. Но с абсолютна сигурност няма да е производствен роман, подобен на онези, които пишех досега. По-скоро ще се получи нещо в областта на фантастиката.
— В новата ви книга ще влезе ли и опитът ви от борбата за възстановяване на паметта ви?
— Не. Сега ме вълнуват други проблеми.
— Къде и кога ще се развива действието в новия ви роман?
— Никъде и никога. Или навсякъде и винаги. Мястото няма наименование и не е свързано с конкретен период от време. Ще бъде роман-притча, а притчите нямат време и място на действие.
— Какви проблеми повдигате в новата си книга?
— За рая и ада. За греховете. За душата и разума. За опита и чувствата.
— Кой ще бъде главният ви герой?
— Един композитор. Но няма да е книга, която описва живота в музикалните среди. Или в някакъв шоубизнес. Повтарям още веднъж: книгата ще бъде от съвършено нов за мен жанр. Искам да добавя, че съм готов да дам откъси за предварителна публикация.
И така нататък. Под ръководството на Муся ние се вместихме точно в уговорения час и половина. Преди началото на пресконференцията Котараната ми съобщи, че двама от журналистите са се интересували от възможността за ексклузивно интервю с мен и са питали дали няма да благоволя да им отделя време, след като останалите се разотидат. Разбира се — благоволих. Ако не бях доизрекъл нещо или не бях се изразил достатъчно ясно, щях да имам още две възможности, а това никак не беше зле.