— Ти поработи добре — каза Муся, вървейки до мен към сградата. — А аз не успях да свърша всичко за днес.
— Какво например?
— Например изтеглих парите от банката, но не се срещнах с дъщеря ти. Как мислиш, ще бъде ли късно за нея, ако ѝ предложа да се видим към десет вечерта?
— Мусенка, злато мое, Светка е голяма жена, която е успяла да смени вече няколко гаджета. На нея и в един през нощта няма да ѝ е късно, особено щом става дума за парите, от които се нуждае ненагледният ѝ наркоман Гарик. Обади ѝ се още сега, определи ѝ среща, ние с теб ще вечеряме, ти ще си починеш малко и ще тръгнеш. Само не ѝ казвай, че си при мен — добавих бързо, виждайки, че Муся посяга да извади телефона си. — В момента нямам сили за разговори с нея.
Кюфтетата на майка ми бяха унищожени светкавично и с голямо удоволствие. Вероятно наистина бяха вкусни, просто аз съм някакъв кретен, който не ги харесва. А може би Котараната бе страшно изгладняла, защото от ранни зори до късна вечер бе обикаляла града и се бе занимавала с моите проблеми. Както бе станала в шест сутринта и бе изпила чаша кафе, така до вечерта не бе сложила нищо в устата си. Не беше като мен с обилна закуска, калоричен обед и разпределен по график начин на живот.
Щом чу за парите, Светка с радост се съгласи да се срещне с Мария Владимировна по всяко време и на което и да е място. Така че и този проблем беше решен без каквито и да било затруднения.
И така: дадох интервюта, отървах се от Хипопотама и получих глътка въздух от любовника на Светка и неговите зверчета. Утре щяха да се появят публикациите във вестниците и след това беше напълно възможно и Мимозата да изчезне от полезрението ми. Тогава можех спокойно да си отдъхна.
Оставаше ми само да доживея до утре.
— Обиколих цялото село и никъде не видях гробище. Да не би да е някъде много далеч?
Обедът бе свършил, гостите се бяха разотишли и ние със старицата вече седяхме в библиотеката. Аз се разкъсвах Между любопитството и любопитството: искаше ми се да задавам въпроси с надеждата да чувам поучителни отговори, но и да поразгледам книгите, които запълваха полиците на четирите стени от пода до тавана.
— Ние изобщо нямаме гробище — спокойно ми отвърна Мария.
— А къде погребвате мъртъвците си?
— Никъде. Няма кого да погребваме. В нашето село никой не умира.
— Как така? — не разбрах аз. — Да не би тук да цари вечен живот?
Старицата въздъхна и тъжно ме погледна, сякаш бях безнадеждно пропаднал тип.
— Иска ви се да си заминете оттук, така ли? — зададе тя въпрос, който аз изобщо не очаквах, ако се съдеше по контекста на досегашния ни разговор.
— Не — тук много ми харесва. Но какво отношение има това към въпроса ми за гробището?
— Съвсем пряко. Вие не искате да си отидете оттук, защото тук ви харесва. И на другите им харесва. Можете ли да ми кажете защо?
— Не. Защо?
— Миличък, сам трябва да ми отговорите. Нали се разбрахме, че само вашите мнения и вашите усещания имат значение. Вслушайте се в себе си и ми отговорете какво ви задържа тук.
„Любопитството“ — искаше ми се да кажа първото, което се забелязваше на повърхността, но последвах указанията на Мария, вслушах се по-внимателно в себе си и най-неочаквано разбрах, че ме привлича онази някак необикновена атмосфера, която цари в селото. Или въздухът беше особен, или имаше някаква аура… аура на лекота, покой и безметежност. Даже на пълно отсъствие на тревожност. И на абсолютна липса на печал.
Опитах се, доколкото можех, да изразя това с думи.
— Точно така е — одобрително кимна старицата. — Съвсем вярно сте го почувствали. Такава аура може да има само на място, където никой никога не е умирал. Смъртта има свое енергийно поле, то остава и никога не изчезва. Когато човек усети, че краят му наближава, той заминава оттук и умира на друго място. Там го и погребват. Това позволява тук да се запази една необикновена аура, която не съществува никъде другаде по света.
— И какво — всички доброволно ли спазват това правило? Или си имате специална полиция, която следи никой да не нарушава реда? — недоверчиво уточних аз.
— Спазват го доброволно. Това е закон, който винаги е съществувал и никому и през ум не е минавало да го наруши.
— Добре де — не се предавах, — а как постъпвате с онези, които идват тук за малко? Те няма откъде да знаят вашите закони. Дошъл човекът да си почине, да се поразвлече, да поиграе в казиното или да навести роднините си и взел, че умрял. Нещастен случай или внезапна смърт. Това може да се случи както на онези, които гостуват на вашето село, така и на местните жители. Какво става тогава?