— Това не може да се случи, докато аз съм тук — с равен глас отвърна Мария. — Изключено е.
— Какво — нито може да ти падне тухла на главата, нито да те удари ток, нито газ да се взриви?
— Тухла може да ти падне на главата — леко се усмихна моята събеседничка, — и ток може да те удари, и газ може да се взриви. Може да се случи какво ли не. Но човекът няма да умре.
— Докато вие сте тук — допълних язвително.
— Докато аз съм тук — съгласи се тя.
— Значи сте лекар! — осени ме предположение.
— Не бих казала, че е точно така.
— Знахарка. Магьосница. Шаманка. Лечителка.
Преравях главата си, измъквайки оттам всички подходящи думи, но нито една не попадаше в целта. Старицата продължаваше да се усмихва и да клати отрицателно глава.
— Край — признах си, — предавам се! Нямам представа каква сте и как можете да направите така, че човек да не умре.
— А в същото време е толкова просто. Вижда се на повърхността. Ще му дойде времето и сам ще разберете. Можете да ми задавате всякакви въпроси, миличък, но не чакайте от мен директни отговори. Не бива да ви ги давам. Това е също един от нашите закони. Човек трябва всичко да разбере сам и за всичко да се досети сам.
— Почакайте — започваше да ми се вие свят, — това означава ли, че мога да дойда тук и да живея вечно, защото докато вие сте в селото, аз няма да умра?
— В никакъв случай, скъпи мой. Вие ще живеете точно толкова, колкото ви е отредено. Но ако сте се наканили да умирате в нашето село, аз няма да допусна да предадете богу дух, докато вашите роднини не дойдат и не ви отведат оттук.
— А ако нямам роднини и няма кой да ме отведе?
— Тогава ще ви откарат в курортното селище. И ще си умрете там, както сте се наканили. В курортното селище има огромно гробище, вярвам да сте го видели.
Да, видях го. Дори неведнъж се разхождах из него. Беше красиво и подредено. Ама че нрави има в това село!
— А ако самата вие умрете? Тогава какво ще стане?
Изтърсих този въпрос против волята си и щом го зададох, се сепнах. Това на нищо не приличаше: да питаш възрастен човек какво ще стане, когато той умре. Връх на нетактичността!
— Ако умра аз, ще умрат и всички останали, защото повече няма да мога да помагам на никого. Но днес с вас още ни е рано да обсъждаме това.
— Рано ли? — започнах да се ядосвам и не успях да прикрия раздразнението си. — Имате предвид, че още не съм достатъчно подготвен, за да мога да възприемам вашите мистични теории, така ли?
— И това — също. Но то е на последно място.
— На последно ли? А кое е на първо място?
— Миличък, всяка тема има своята граница, след която е забранена. Тя може да бъде обсъждана до определено ниво, но след това стигаме до онази точка, в която обсъждането става безсмислено. Зад тази черта няма място за въпроси и отговори, които се дават отстрани. Зад чертата можеш само да чувстваш и да разбираш, при това — не с разума, а с душата си. Тогава отговорите са точни и достъпни. Сега почти през цялото време във вас говори разумът и в неговата приятна компания ние стигнахме до тази черта. По-нататък пътят е затворен дотогава, докато в осмислянето на тези неща не започне да участва и душата ви. Ако все още ви е интересно да си поговорите с една старица, хайде да сменим темата.
— Хайде! — съгласих се с недоволна въздишка. — Можем ли да поговорим за вашата съседка и за нейните деца?
— Разбира се — подсмихна се старицата. — Но свикнете с едно: само до определена граница. И през ум да не ви е минало да се обиждате, както направихте току-що, когато ви спрях.
По дяволите, ама че работа, забелязала беше… Трябваше да контролирам поведението си, защото, току-виж, заради неукротимите си амбиции да науча всичко мигом взема, че се лиша от този свой изумителен събеседник.
— Кажете, Мария, съседката ви била ли е омъжена?
— Неведнъж. При нас не е прието да се регистрират браковете, но Ана имаше мъже, с които беше близка.
— И какво е станало с тях, да не би да са я зарязали? Или пък тя ги е изгонила?
— На езика на нашите понятия това се нарича да овдовееш. Нейните мъже бяха безогледно безразсъдни хора, от нищо не се страхуваха, можеха да влязат и в ада.
— Боже мой! Нима всичките ѝ съпрузи са загинали?
— Всички до един — потвърди Мария. — Над Ана виси прокоба. Около нея непрестанно се въртят мъже, понеже тя е привлекателна, нали?
Кимнах мълчешком.
— Е, и те се събират като мушици на пламък. Ана не ги примамва, тъй като знае каква участ очаква тези нещастници. Знае, че върху нея тегне такава прокоба — да носи гибел на всеки, който се приближи твърде много до нея. А те, глупаците, все се навират и се навират! — Старицата нервно махна с ръка.