— Но откъде могат да знаят, че Ана има такава особеност? — възразих аз, опитвайки се да защитя красивата ѝ съседка.
— Много добре знаят. Всички в селото го знаят и предупреждават за тази опасност и онези, които пристигат тук.
— Мен никой не ме е предупредил.
— Не е истина! — Мария ми размаха пръста си, върху който проблесна кървавочервен рубин, обрамчен в платина. — Предупредиха ви още първия ден, още вчера.
— Не са! Никой нищо не ми е казал.
— А барманът? Той не ви ли каза, че децата на Ана са неприкосновени?
— Каза ми — признах си объркано. — Но ставаше дума за децата на Ана, а не за самата нея. И изобщо…
— Миличък, вие не умеете да слушате. Направо е необяснимо как сте успели да станете толкова известен композитор. Къде остана слухът ви? Къде остана вашият усет? Казаха ви, че децата на Ана се различават от всички останали деца, които можете да срещнете тук. Отличават се принципно. Никой не може да ги докосне, никой не може да ги обиди. С тях не може да се случи нищо лошо. Какво следва от това?
— Не зная. Какво?
— Ами това, миличък, че тяхната майка има особено положение тук. И вие би трябвало да започнете да се питате защо. Но не го сторихте и продължихте да оценявате Ана точно така, както бихте оценили всяка друга жена в родния си град и в познатата ви среда. Предупредиха ви, но вие не чухте.
— Има ли много такива хора, които като мен не чуват предупреждението? — Потръпнах при мисълта, че и тази сутрин през ума ми мина въпросът как ли да замъкна Ана в леглото. Добре че старицата ме вразуми навреме.
— Уви, скъпи мой, много са. Дори бих казала — повечето.
— Но вие ми обяснихте историята около Ана по начин, по който не е възможно да не разбереш и да не чуеш. Защо не го обяснявате така и на останалите? Защо не крещите с цяло гърло и не ги предупреждавате за смъртната опасност? Защо допускате те да се сближават с Ана и да загиват?
— Казвам им го — печално рече старицата. — И крещя. И предупреждавам. Но животът на човека е нескончаема верига от избори, които той прави във всеки момент, докато е на този свят. Аз не мога да повлияя на ничий избор — не е по силите ми. Мъжете сами правят избора си. Те всичко знаят, всичко разбират, всичко виждат и чуват. Но избират Ана, а не мен. Стигнахме до чертата. Време е да сменим темата…
Глава 12
Утрото се бе пременило в пъстра като дъгата дреха и дразнеше измъченото ми съзнание с червения цвят на очакваната най-сетне стабилност, с оранжевото вълнение от предстоящата ми среща с Мимозата (как ли щеше да се държи сега?), със слънчевожълтата радост от живота, разкрасен с цвета на налетите със сок зелени листа на удовлетворението, че успях така сполучливо да се измъкна от конфликта с Хипопотама и с маман. Предвкусването на работата ми над текста с неустановен жанр и желанието ми да излея в него неизвестно откъде взелите се в главата ми мисли цъфтеше в мен с наситен небесносин цвят, а самите мисли и сладкото недоумение на почва откъде ли всъщност се бяха взели те ми се струваха — по-точно, усещах ги — тъмносини. И като пулсираща точка в центъра на виолетовия — любимия ми цвят! — кръг в моята душа звънеше увереността, че всичко ще бъде прекрасно, че мога всичко, че имам сили и способности да извърша всичко — каквото и да си намисля и с което и да се захвана.
Във фоайето на първия етаж от седем сутринта работеше павилион за вестници, книги и канцеларски стоки и след като набързо се избръснах и измих зъбите си, аз се понесох натам. Купих всички вестници по списъка, който Муся ми остави предишната вечер. Прекрасно! Всичко беше публикувано, и то под възможно най-крещящите и интригуващи заглавия. Нямаше начин да не бъде забелязано, защото просто се набиваше на очи. Но онова, което ме порази, бяха моите снимки. Дори не подозирах, че изглеждам толкова добре, макар че се виждах в огледалото по няколко пъти на ден. Прави са хората, като твърдят, че в огледалото човек никога не забелязва онова, което се вижда на снимките. Наистина — много се бях променил. Не в смисъл че, дето се казва, както съм си стоял — изведнъж съм заприличал на холивудски секссимвол, не, разбира се. Но бях станал съвършено различен. От мекушав, вглъбен в себе си интелигент се бях превърнал в твърд и уверен в себе си самец. Не беше зле, никак не беше зле!
До закуската успях да прегледам по диагонал публикациите от вчерашната си пресконференция и се отправих към столовата с гордо вдигната глава. Не разчитах на бързи резултати, защото бях наясно, че само аз съм от онези ентусиасти, които си купуват току-що излезли вестници. Всички останали обитатели на нашия пансион щяха да се снабдят с пресата много по-късно, та затова трябваше да очаквам реакциите им не по-рано от обедно време.