Този път усмивката ѝ ми се стори не чак толкова насилствено изцедена от печално увисналите ѝ устни.
Върнах се в стаята си в приповдигнато настроение, макар че не забелязвах видими поводи за радост. Впрочем не биваше да гневя Бога, защото човек трябва да се радва не тогава, когато има повод за радост, а тогава, когато няма повод за печал. Аз нямах повод за печал. Засега.
Бях се приготвил да отида на поредната си тренировка и вече стоях на прага на стаята си по къси панталони, тениска и с преметната през рамото кърпа, когато ми се обади Светка.
— Татенце, благодаря ти за парите — разпищя се моето Папагалче, — нямаш представа колко ми помогна!
— Няма за какво — сдържано ѝ отвърнах аз. — Нали ти бях обещал.
— Татенце, твоята Мария…
— Тя се казва Мария Владимировна — прекъснах дъщеря си. — Бъди така добра да не фамилиарничиш.
— Добре де, Мария Владимировна. Та тя ми каза, че ти си написал завещанието си. Вярно ли е това?
— Вярно е — потвърдих и неволно хвърлих едно око към изображението си на висящото до мен огледало. Дори не се изчервих. И видът ми не бе притеснен, както ставаше преди време, когато ми се налагаше откровено да лъжа. Виж ти…
— И че няма да получа нищо. Това също ли е вярно?
— Ще получаваш една предварително определена сума веднъж в годината за рождения си ден.
— И само толкова, така ли?
— Само толкова. А ти какво искаш?
— Но нали съм ти дъщеря! Татенце, за теб аз съм съвсем същото, каквото е и синът ти от втория ти брак. Защо той да получи всичко, а аз — нищо? Несправедливо е!
— Кой ти е казал, че той ще получи всичко? Просто така си мислиш.
— А колко си му оставил?
— Не е твоя работа. Разпоредил съм се с имуществото си така, както съм сметнал за добре, и нямам намерение да се отчитам пред теб. Чуваш ли се изобщо какво говориш?
— Че какво толкова съм казала? — В звънкото негодувание на Папагалчето долових нотки на обърканост. — Какво трябва да чувам?
— Съобщили са ти, че баща ти, който се намира в болница, е написал завещанието си. За какво първо трябва да попита една дъщеря, ако, разбира се, обича своя родител?
— За какво? — тъпо попита Светка, тъй като явно не успяваше да догони моята предприела възпитателен полет мисъл.
— За причините, дете мое. За това какво е наложило на твоето татенце, което е само на четиридесет и шест години, ни в клин, ни в ръкав да си напише завещанието. Нима той се чувства по-зле? Нима е болен толкова сериозно? Дали не му е нужна помощ? Ето за какво първо трябваше да ме попиташ. А не за това колко ще оставя в наследство на твоя еднокръвен брат. Ти винаги си била егоистка и на това отгоре — безмозъчна егоистка. Нямам за какво повече да говоря с теб.
— Тате…
Това жалко стенание беше последното, което чух, преди да натисна бутона и да прекъсна връзката. Сърцето ми блъскаше в гърдите и ръцете ми трепереха, но не силно. Не беше лесна тази работа — да изясняваш по този начин отношенията си със собственото си дете, още повече че не си мислех нищо подобно. Много добре познавах своето Папагалче и не очаквах от него никакво по-различно поведение и никаква друга реакция. И изобщо нямах намерение да я възпитавам с помощта на перспективите за наследството ѝ. Но на мен ми бе необходимо, на всяка цена ми бе необходимо тя да повярва, че моето решение е окончателно, и да съобщи въпросното решение на своя напълно разяден от хероина любовник. А аз можех да я накарам да повярва в това само по един начин: като я провокирам да направи грешка, като навра в носа ѝ тази грешка и като ѝ вдигна скандал. С други думи — като направя така, че тя да си мисли: „Сега той за нищо на света няма да ми прости.“ Такава беше моята Светка.
Настроението ми се развали, но ме утешаваше мисълта, че успешно бях изпълнил още една задача. Сега трябваше да проследя реакциите от интервюто.
Очаквах да видя Мимозата във фитнесзалата, но вместо нея, погледът ми открои в общия интериор един нов елемент: гол мъжки торс. След няколко секунди очите ми се съвзеха от шока и ми позволиха да разбера, че това не е жив човек, а тренажор за отработване на удари. Нещо от сорта на боксова круша, което също беше от гума и стоеше върху тежък, стабилен постамент, но предоставяше възможност да бъде удряно на точно определени места: в очите, в носа, в челюстта, в брадичката, в слънчевия сплит, в черния дроб, в слабините. Аз се поразходих около розовия сладур, посумтях, огледах се крадешком и го ударих. С юмрук. В носа. И колкото и да е странно — уцелих. Сладурът отхвръкна настрани и веднага застана в първоначалното си положение. Отново го ударих — този път в челюстта.