Наистина — как трябваше да постъпим? Не знаех. Но разбирах доводите на главния лекар по тази точка и напълно ги споделях.
— Имате ли някакво предложение? — поинтересувах се загрижено.
— Бих ви предложила да пуснете журналистите в стаята си и да им дадете интервю. Да отговорите на всичките им въпроси, да им подадете материал за писанията им и нека си отидат оттук.
Да бе, как ли пък не! Да ги пусна тук, да им разкажа, че съм изгубил паметта си и да оглася това пред цялата общественост. Ами ако скриех, че имам амнезия? Светка каза, че и без това всички знаят, че съм изгубил паметта си, но пък аз можех да им заявя, че паметта ми се е възстановила и сега всичко е наред. Това, разбира се, беше съблазнителна идея, но едва ли бе осъществима, тъй като не бях в състояние да отговоря смислено на нито един въпрос. Господи, каква огромна яма зееше пред мен — една година, девет месеца и десет дни! Всичко бе пропаднало в нея, буквално всичко — всеки опит да разбера нещо, да взема елементарно решение, да отговоря и на най-простия въпрос. А може би напразно изпадах в паника? В края на краищата какво чак толкова страшно щеше да стане, ако всички научеха, че съм изгубил паметта си? Амнезията не беше нито сифилис, нито СПИН, нито наркомания, нито пък некрофилия — защо трябваше да се притеснявам от нея? Тя беше нещастен случай, последствие от травмата и шока. Може би напразно се самонавивах.
Не, не исках да афиширам проблемите с паметта си. И изведнъж разбрах защо. Страхувах се да не стана смешен. Страхувах се да не изглеждам нелепо. Та аз наистина не знаех какво бе станало с живота ми през тези две години. И щях да разговарям с журналистите като Корин в изданието си от деветстотин деветдесет и девета година. А какъв беше той в изданието си от две хиляди и първа година? Та аз дори не знаех как пресата бе възприела романа ми „Времето на дизайна“ и онзи, как му беше името… „Триъгълният метър“, от който не помнех нито една дума и нито една мисъл. Може би в течение на две години ме бяха разбивали на пух и прах и ме бяха сравнявали със земята, може би аз им се бях зъбил или, точно обратното — бях премълчавал или бях коментирал снизходително критиките към мен. При всички случаи не можех да се срещна с журналистите, докато не разберях какъв тон трябва да държа, за да не изглеждам като пълен идиот.
— За съжаление не мога да дам интервю — признах натъжено. — Това е абсолютно невъзможно. Може би вие ще успеете да си изкривите душата, да измислите нещо и да си поговорите с тях?
— Какво например?
— Ами че състоянието ми е много тежко, че никой не бива да влиза при мен, но за сметка на това, както бе прогнозирал лекуващият ми лекар, паметта ми напълно се е възстановила. Прибавете някои подробности за това как общувам с персонала, какъв сладур съм, как медицинските сестри ме обожават, колко геройски се държа и колко ми харесва тук. Толкова много ми харесва, че дори не искам да се преместя в друга болница.
— А после вие няма ли да започнете да ме опровергавате и да твърдите, че всичко, което съм казала, е лъжа? — погледна ме подозрително тя, но въпреки това напрежението в израза ѝ видимо спадна. Явно този вариант ѝ се бе сторил съвсем приемлив. Кой знае дали моето строго медузище имаше чувство за хумор, но при всички случаи отпуснатата ѝ желеобразна повърхност изведнъж се набразди в раирана окраска, а по краищата ѝ изби очарователен провинциален десен на едри капки. Тя, тъй да се каже, се развесели.
— Обещавам — твърдо казах аз. — Ако искате, мога да заявя това в присъствието на целия персонал и да го потвърдя в писмен вид.
— Надявам се да не става нужда — пестеливо се усмихна главният лекар и изнесе от стаята своята месеста медуза, с която аз вече почти бях свикнал.
Определено придобитият в детството ми навик да виждам и да чувам хората с помощта на образи от света на флората и фауната много помагаше в живота. Поне на мен.
Глава 2
— Какъв кошмар! Незабавно ще те преместя на друго, по-прилично място.