И в същия момент се случи нещо странно. Нещо, за което бях чел в много книги, нещо, което бях чувал да се разказва от уста на уста и бях описвал в романите си, но което самият аз никога не бях изпитвал. Някъде отдолу, от корема към гърдите ми се надигна и пое към главата ми една отначало слабовата, но все по-бързо набираща сила вълна. Какво беше това? Агресия ли? Всъщност — не, нямаше защо да се ядосвам на това кротко сладурче. Отчаяние ли? Още по-малко. Това беше просто желание да бия. Желание да причиня болка. Желание да усетя собствената си сила. Ето на, толкова определения имаше за това състояние, но изобщо не беше ясно дали поне едно от тях е вярно. Ясно ми беше само едно: че ми се иска да нанасям удари на тази добре сложена и неоказваща никаква съпротива розова кукла. И аз започнах да ѝ нанасям удари. Един след друг. Срамувах се и едновременно с това изпитвах сладост. Срамувах се, защото аз, хрисимото книжно мишле, което никога в живота си не се беше сбило с никого, аз, писателят Корин, прокарващ в книгите си идеята за висок морал и въздигнал в ранг на добродетел способността на хората да решават проблемите си по ненасилствен път, биех с ясното съзнание, че моят противник няма да отвърне на ударите ми. Тъй както не би могъл да отвърне на ударите ми пиян или безпомощен човек. А изпитвах сладост от това, защото…
Не успях да избистря окончателно същността на собствените си усещания. Отново, като вълна от топла вода, ме обля вече познатият ми весел глас:
— Какви ги вършиш, Михалич! Ще се осакатиш, ще си натъртиш ръцете.
Аз отпуснах ръце, направих крачка встрани и се почувствах като хлапак, когото са заловили да върши някаква беля, макар че усмихнатото Теле беше поне с двадесет години по-младо от мен.
— Аз донесох Баска — продължи Телето, сякаш нищо не се бе случило. — Все някак трябва да поддържам формата си. А пък той си седи у нас.
— Баска ли? — Едва успях да преодолея смущението си и с благодарност се включих в разговора.
— Тъй де — казва се Баска. — Гриша посочи с глава към сладура. — Разбрахме се с ортака ми, че от десет до дванадесет ще тренирам аз, а от дванадесет до два — той. Баска е моят принос към тренировките, а ортакът ми донесе търкалата. Ей ги там, в ъгъла са.
— Търкалата ли?
— Ами да. Ние предварително огледахме какво има тук при вас. За болни хора става, ама за здрави — това са детски играчки. Нищо няма да излезе с тези тежести, дето са тук, та се наложи да мъкнем нашите железа. Слушай, Михалич, ама ти наистина ли изобщо не можеш да се биеш?
— Защо реши така? — сепнах се аз.
— Е, какво, да не би да не виждам? — подсмихна се Телето. — Удряш като момиче. Юмрукът трябва да бъде на нивото на мишницата, а пък при теб той ту отлита нагоре, ту отхвърча надолу, ту се отплесва някъде встрани. И ръката ти е напрегната. А с напрегната ръка никога не може да се получи истински удар. Ръката трябва да бъде свободна, разхлабена като стебло и едва в последния момент, когато вече докосваш противника, китката трябва да се напрегне. Тогава работата ще стане. Ето виж.
Плавно, като на каданс, той ми демонстрира няколко движения.
— Хайде, опитай да го направиш, както ти го показах.
Преди да се опомня, вече послушно повтарях онова, което ми показа Телето. Усетих се едва след четиридесетина минути, когато разбрах, че съм се увлякъл в процеса на обучението. А най-изумителното беше, че Телето бе добър учител, обясняваше разбираемо, показваше бавно и не се ядосваше от моята тъпота и тромавост. Но още по-изумително беше и друго — че цялата тази работа много ми харесваше. Харесваше ми да се уча от едно момче, което бе едва ли не два пъти по-младо от мен. Харесваше ми да усещам, че успявам да направя нещо, с което никога преди не съм се занимавал и към което никога не съм имал склонност. Харесваше ми да нанасям удари по сладура Вася. Не, няма да си кривя душата — благодаря ти, дебели, умни, подставени мой Хипопотам Викторович, ще го кажа така, както си беше. Харесваше ми да БИЯ.
Господи, Корин, сладко безконфликтно бонбонче, какво стана с теб, в какво такова невиждано растение се превърна онова зрънце, което ти не чак толкова отдавна забеляза в своите очи, чието изражение познаваше и беше проучил до най-малката подробност още от детство?