Вечерта реших да продължа с опознавателния поход по местните заведения. Обилният порой, който бе сменил бурята през деня, привечер премина в ситно росящ дъжд, но аз бодро се въоръжих с намерения в стаята си чадър с емблемата на хотела и закрачих по улицата. Минах покрай бара Само при нас!, в който бях вчера, подминах още няколко къщи и спрях пред висока остъклена врата, зад която смътно се очертаваше силуетът на портиер с ливрея. Дали пък да не вляза? Вероятно беше някакъв скъп ресторант, който по нищо нямаше да прилича на вчерашното заведение. Или пък да продължа нататък и да потърся нещо по-интересно? Докато размишлявах, покрай мен с бърза походка премина мъж с много познато лице. Няколко секунди по-късно си спомних кой беше той. Един знаменит артист, звезда от екрана. Имаше както кинематографична, така и скандална слава. Беше известен и с пълното си пристрастяване към тежките наркотици. Какво ли правеше тук? Да не би да е дошъл, за да се позабавлява? Или да навести свои приятели? Във всички случаи неговата уверена и стремителна походка подсказваше за твърдата му убеденост, че знае къде и защо отива. Ако в този град имаше място, където на този човек можеше да му бъде интересно, той със сигурност отиваше точно там.
Без много да му мисля, тръгнах след него. И твърде скоро се озовах в просторна, богато обзаведена зала с висок таван. В първия момент ми се прииска да се обърна и да изляза, тъй като облеклото ми, което се състоеше от дънки, пуловер и яке, изобщо не съответстваше на обстановката, предполагаща предстоящ голям прием или бал, но когато се огледах наоколо, забелязах, че посетителите бяха издокарани доста разнообразно: от вечерни деколтирани рокли и смокинги до леки плажни сукманчета и поизносени всекидневни дрешки. Тъй че нямаше да изглеждам като бяла врана.
Когато се смесих с тълпата бродещи из залата посетители, успях да се огледам по-внимателно и с учудване открих, че тук не предлагат храна. По-точно — никой не ядеше и не се забелязваха никакви признаци за наличие нито на нещо, годно за ядене, нито на съдове и прибори. Нещо повече — не се виждаха и напитки. Вероятно бях попаднал в самото начало на вечерта, когато гостите се събираха и все още не разнасяха дори аперитиви. Но времето минаваше, аз продължавах да обикалям из голямата зала, да разглеждам присъстващите и да се вслушвам в неразбираемото жужене на разговорите, но сервитьори с подноси така и не се появяваха. Периодично насреща ми изникваше Актьора, който самотно блуждаеше с доста разсеян вид. В един момент реших, че когато го срещна следващия път, непременно ще го заговоря, ще го попитам за общите ни познати, каквито с него имахме много, пък и ще се поинтересувам какво прави в това странно село, дали е идвал и преди по тези места и какво мисли за царящите тук странни нрави. И внезапно осъзнах…
Не, думата не беше тази. Понятието не беше това. Аз не осъзнах, аз почувствах. Осъзнаването е функция на разума, чувството е функция на душата. Навярно след дългите разговори с Мария, които неизменно стигаха до разясняване на различията между душата и разума, бях зациклил на тази тема. Няма значение как се наричаше това, но почувствах или — ако предпочитате — осъзнах с душата си, че не искам да общувам с никого. Не исках да водя никакви разговори. И Актьора не искаше. И никой от присъстващите не искаше. Сякаш очите ми се отвориха и изведнъж прозрях, че огромното мнозинство от хората обикаляха залата сами и съвсем малко от тях вървяха на двойки или на тройки и разговаряха помежду си. Останалите мълчаха. Но не мълчаха тежко и напрегнато, а някак самовглъбено и тихо. Точно така, това беше вярното определение: тихо мълчание. Има гръмко мълчание, зад което се долавя клокочеща омраза, негодувание, екзалтирано крещящ страх и желание за скандал. А има и тихо мълчание, зад което се чува само движението на душата. Мълчанието не означава липса на звуци. На един неизкушен човек тези думи могат да се сторят странни, но не и на музиканта, защото във всяка опера, балет и мюзикъл има сцени, в които се изобразяват нощта, тишината, мълчанието, ала в това време музиката звучи. Просто тази музика е такава, че сама по себе си олицетворява или илюстрира мълчанието.
И аз бях споходен от покой. Един такъв странен, неочакван и необясним. Макар че току-що, само преди минута в мен кипеше и бушуваше любопитството, искаше ми се да общувам, да задавам въпроси, да обсъждам отговорите… И изведнъж всичко изчезна. Остана само покоят и тихото омиротворение. Какво беше казала по този повод Мария? По-точно самият аз ѝ бях казал нещо за някаква аура на покоя, за отсъствието на тревожност и за липсата на печал.