Гръмна музика. Високите врати се разтвориха и откриха пътя към следващото помещение, което беше още по-просторно. Всички се отправиха натам, започнаха да се движат ритмично и плавно, завъртяха се. Танцуваха на двойки и сами. Аз подхванах някаква дама в красива дълга рокля и се понесох във валс. Танцувахме мълчешком.
Порази ме това, че музиката не спираше, един танц преминаваше в друг без никакви паузи, гостите сменяха партньорите си, усмихваха се един на друг, благодаряха за танца, но почти никой не разговаряше, докато танцуваше. Всичко беше толкова странно…
През цялото време все ми се струваше, че в самия център на залата става нещо много важно или поне страшно любопитно. Виждах, че всички мъже, които бяха тук, се устремяваха точно към центъра на залата и си помислих, че може би там има маса с напитки. Положих известни усилия, промъкнах се към центъра на залата с поредната си партньорка — развлечена мърлява девойка с коси в невъобразим цвят, с къси панталонки и къса блузка — и се вцепених.
Там беше Ана. Невероятно красива — до болка в сърцето, до спазъм, до желание да крещиш. В разкошна бяла рокля, украсена с онези симпатични женски приумици, чиито наименования така и не бях научил: или къдрици, или волани, или набори — иди ги разбери. Дългите ѝ гъсти коси бяха събрани в сложна прическа, която откриваше изящната ѝ шия. Контрастът между пищните поли на роклята и кръста ѝ правеше и без това стройната ѝ талия още по-тънка. Лицето ѝ бе строго, но колкото и странно да бе, тя се усмихваше. В живота си бях виждал малко жени, които умееха ей така, като Ана, да се усмихват и в същото време да изглеждат строги. Кой знае защо, повечето от жените изпадаха в крайност и лицата им изразяваха или глупашко веселие, или крокодилска мрачност.
Гледайки Ана, която стоеше неподвижно в центъра на залата, аз се улових да мисля, че мога да отдам живота си за една нощ с нея. Желаех я до припадък, до червени кръгове пред очите. И най-странното бе, че в това желание нямаше нищо сексуално. Изобщо не се стремях към съвкупление с нея. Просто исках да я обладая, а под каква форма — телесна, духовна, емоционално-волева или интелектуална — ми беше все едно. У мен се пробуди инстинктът на самеца-притежател: щом на света има нещо наистина стойностно, то трябва да бъде мое, иначе ще умра. И да върви по дяволите тази стара вещица Мария с нейните предупреждения, мъгляви намеци и нравоучителни сентенции! О, как разбирах в този миг онези мъже, за които ми разказа старицата в нелепите яркочервени и зелени дрехи! Как разбирах онзи мъж, когото заварих днес сутринта на верандата пред дома на Ана!
Ала беше странно, че никой не се опитваше да покани Ана на танц. Нима всички толкова много се страхуваха от мрачните прогнози на старицата? Нима тя бе наплашила всички до такава степен? Само че аз от нищо не се страхувах. Аз щях да танцувам с нея. Щях да я държа в обятията си. И никой, нищо и никога нямаше да успее да ми попречи за това.
Само че се излъгах. Още преди да успея да се промъкна поне на метър по-близо към заветната цел, до Ана се озова Актьора. Той церемониално се поклони и ѝ протегна ръка. Устните на жената потрепнаха.
— Сигурен ли сте? — по-скоро разчетох и видях, отколкото чух аз.
Той кимна мълчешком. На лицето му бе изписана такава решителност, че Ана просто нямаше начин да му откаже. Или не посмя.
Те бавно се завъртяха в един безумно дълъг валс, който все не свършваше и не свършваше… А после заедно с валса свърши и музиката, светлината започна полека-лека да угасва, а хората — един по един да се разотиват.
Аз бавно се прибрах в хотела, взех си душ и докато си лягах в леглото, забелязах, че навън се съмва. Оказваше се, че бях танцувал на този странен тих бал цяла нощ, а си мислех, че са минали едва два часа, не повече. И изобщо не бях изморен. Това наистина бе изумително, като се имаше предвид, че съвсем наскоро бях боледувал.
На другия ден спах почти до обед, пропуснах закуската, дълго се излежавах в леглото и премислях как да планирам деня си. Дали да ида на гости на Мария, която вчера ми предложи да я посещавам по всяко време без покана, дали да се впусна в поредния си поход по заведенията, търсейки нова храна за ума и душата си, дали да направя опит да се натрапя на обед при Ана и да си поговоря с нея за бала и за кавалера ѝ, с когото имахме толкова много общи познати. Интересно — дали му се бе удало да я изпрати до дома ѝ и да остане при нея през нощта или не? Осъзнах, че докато си задавах този въпрос, не изпитвах и капка ревност. Просто ме глождеше чистото любопитство. На сутринта, на ярката слънчева светлина, страстното желание да обладая тази прекрасна и тайнствена жена бе видимо стихнало, а ако трябва да бъда съвсем точен — направо се бе изпарило. Вероятно просто се бях наспал. Вечерта моите мисли и чувства бяха възбудени от дългото ми общуване с Мария и от онази загадъчна недоизказаност, с която тя ме засипваше през целия ден. А днес, след като си бях починал и се бях отдалечил от вчерашния ден на разстояние от един непробуден и здрав сън, аз се бях съвзел и бях дошъл на себе си. Че какво толкова представляваше тази Ана в края на краищата? Да, беше красива, но по света има много красиви жени. И какво трябваше да направя в такъв случай — да губя ума си по всяка от тях ли? Всъщност тя бе една най-обикновена самотна майка с финансови проблеми и четири на брой трудни деца. За какъв дявол ми беше? Какво щях да правя с нея?