— Сега — във връзка с твоята дама — продължи той.
— Да? — напрегнах се аз.
— Май че съмненията ти не са безпочвени. Има виеше юридическо образование, работила е като следовател в Североизточния регион, а преди три години е напуснала, уж по здравословни причини.
Цялата ми вътрешност изстина. Мимозата беше бивш следовател. С други думи — човек, който има здрави връзки в милиционерските среди. Млада, красива, свое момиче. Идеален кадър за работа с мен.
— Защо уж? Други причини ли е имало? — попитах за всеки случай.
— Защото е напуснала след заключението на медицинската комисия, в което била отбелязана една страшна диагноза. Ако заключението беше истинско, твоята дама просто нямаше да доживее до ден-днешен. Пипнал ли си ръцете ѝ?
— На кого? — обърках се.
— На кого, та на кого, на твоята дама — разсмя се Боря. — Поне веднъж хващал ли си я за ръка?
— Да, хващал съм я. И какво от това?
— А ръката ѝ топла ли е?
— Боря, престани! — Ядосах се.
— Е, значи дамата е жива, не е призрак от оня свят. Нещо повече, Дюхон — докато е живяла с милиционерската си заплата, е пяла една песен, но след като е напуснала и е получила пенсия по инвалидност, е запяла съвсем друга. Тъй да се каже — по-силна и по-мелодична. Имам предвид — по-красива, та да ти стане ясно. Надявам се, разбираш, че пенсията по инвалидност в никакъв случай не може да бъде по-висока от заплатата.
— Естествено че разбирам. Какво, а сега никъде ли не работи?
— Официално — никъде. Тъй че направи си изводите, Дюхон.
— Страхотно! — проточих аз. — А има ли семейство?
— Имала е съпруг, който я напуснал точно когато тя прекратявала трудовите си отношения.
— Един вид — зарязали са болния човек, така ли? — не повярвах на ушите си аз.
— Дюхон, как си с главата? Нали ти казвам съвсем ясно, че ако тя наистина е била болна от онова, което е написано в заключението, отдавна вече трябваше да е покойница. Заключението е фалшиво, просто е имала нужда да напусне работата си с такъв повод, който не би предизвикал съмнения. Нямам представа кой и защо е скалъпил всичко това, но помисли по този въпрос. А също и по въпроса защо ѝ е притрябвало да се отърве от мъжа си в такъв момент. Това е, Дюхон, не ме разсейвай повече, карам колата и не ми е удобно да говоря. Ако науча още нещо, ще ти се обадя.
— Благодаря ти, Борис — казах прочувствено.
Ей такива ми ти работи, мила моя Мимоза… Какво пък, ще ида да видя как ще се държиш на вечеря. Навярно вече си сколасала да прочетеш интервюто и си успяла да получиш указания от началниците си. Сега ще разберем какви са били тези указания.
За пръв път, откакто бях тук, аз се озовах в столовата преди своите постоянни сътрапезници, но за сметка на това — в компанията на веселото и трогателно Теле, което с неописуема скорост тъпчеше в устата си две салати, риба с гарнитура, оризова каша със стафиди и ябълки и сервираните към чая палачинки. При това всички тези ястия изчезваха в туловището му не поред, а едновременно.
— Закъде си се разбързал така? Ще се задавиш — отбелязах аз, поставяйки внимателно в устата си миниатюрно късче от салатата.
— Бързам — поясни Телето с пълна уста. — Трябва да сменя ортака си за вечеря. На обед се заприказвах с Альона, не погледнах часа и така ме насметоха… — той преглътна напълно подразбиращата се дума, — набиха ми канчето. Ортакът ми е по-старши от мен, а аз още съм на изпитателен срок и не искам да си имам неприятности.
— А коя е Альона?
— Как коя? Съседката ти на масата. Какво, да не би да не знаеш как се казва? Бива си те, Михалич. Тя е Елена, значи Альона.
Мда, младежо, твоето простосърдечие може да скъса нервите на всеки. От едно денонощие се познаваш с тази жена, която на това отгоре е по-голяма от теб с десетина години, а вече я наричаш Альона. Или ти не се познаваш с нея от едно денонощие, а много, много по-отдавна? Издаде се, Теле. С теб, малоумника, лесно ще се справя.
Гриша тъкмо си бе тръгнал, когато се появи Мимозата. Бледна и печална. Все едно че всичките ѝ роднини бяха измрели и никой не бе останал жив на този свят.
— А къде е нашият приятел и учител Павел Петрович? — бодро се поинтересувах аз, преструвайки се, че не забелязвам разстроения ѝ вид.
— Дъщеря му дойде да го види. Андрей…
— Да, Леночка? — Оставих ножа и вилицата и въпросително вдигнах вежди.