— Много ми е мъчно, но трябва да се сбогувам с вас.
Естествено. Нищо друго не съм и очаквал. Ех ти, Муся, ех ти, умнице, с десет крачки напред виждаш. Колко точно бе прогнозирала ситуацията още вчера: ако ги убедиш, че нищо не помниш, че не познаваш генерал Маслов и не пишеш книга за милицията, те ще те оставят на мира, а ако Елена е подставено от тях лице, те ще я отзоват поради липса на необходимост от нея. Ето че я отзоваха.
— Какво е станало, Леночка? — Гласът ми издаваше неподправена загриженост и огорчение.
— Лечението ми завърши, утре сутринта се прибирам вкъщи.
— Общо взето, като ви гледам как изглеждате днес, не бих казал, че сте оздравели напълно — отбелязах аз, впрочем — напълно искрено.
— Та аз не съм оздравяла.
— Но казахте, че лечението ви е завършило.
— Да, лечението ми завърши. Нямам повече пари, за да плащам за него.
Какво пък — добро оправдание! Пет плюс на онзи, който бе разработил легендата.
— Много съжалявам. Наистина съжалявам. Вие бяхте толкова приятен събеседник, много добре се чувствах с вас.
Устните ѝ потръпнаха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Мимоза конвулсивно преглътна. Ама че актриса! Виж я ти как играе! Къде са Оскарите? Къде са Златните палми от кинофестивалите в Кан? Истински, а не глицеринови сълзи в нужния момент — действително трябва да го умееш. И в никаква Америка няма такива актриси, има ги само у нас, при това не в киното, а в милицията.
— Благодаря — едва чуто прошепна тя. — Аз също се чувствах добре с вас, Андрей. Вие сте изключителен човек, не приличате на никого друг. И сте много талантлив. Кой каквото и да казва за вашите книги, помнете едно: вие сте много талантлив. Когато напишете новата си книга за душата и разума, непременно ще я издадат. Тогава ще ми разрешите ли да дойда при вас за автограф?
Аз бях великодушен, а Елена с всяка изминала минута ставаше все по-печална и в крайна сметка у мен се създаде неприятното впечатление, че преиграва.
— Не напрягай ръцете! Отпусни ръцете, Михалич, мисли си за приятни неща.
Никак не ми беше лесно да възприема правилото, че ударите трябва да се нанасят с разхлабена ръка. Мозъкът ми не можеше да го побере и това си е! Ала Телето, което заслужаваше да му отдам дължимото, бе търпеливо и добродушно.
— Михалич, поне веднъж в живота си носил ли си покойник на ръце? — зададе ми той въпроса си, след като вероятно за стотен път извърших движението неправилно.
— Не ми се е случвало, опазил ме бог — изпръхтях аз. — Защо питаш?
— А на мен ми се е случвало. Знаеш ли, че когато вече е покойник, човек тежи повече, отколкото докато е бил жив? Уж е същият човек, но като умре, като че ли става два пъти по-тежък.
— Да, чувал съм такова нещо — съгласих се. — А защо?
— Един господ знае, някаква загадка. Но фактът си е факт. Всички мускули на покойника са отпуснати, в смисъл че той не ги напряга специално и тежестта става по-голяма. Имай го предвид. Затова когато насочваш отпусната ръка, ударът става убийствен, а ако се напрягаш, никакъв го няма, защото не му достига тежест. Гледай, показвам още веднъж. И се учим да дишаме: дълго вдишване през носа, рязко издишване през устата, изтласкваш въздуха с диафрагмата и на издишването удряш.
Телето зае стройна поза, насочи напред, а после и повдигна ръцете си, които изглеждаха като направени от каучук, сякаш бяха на балерина, изпълняваща ролята на Умиращия лебед, и шумно пое въздух през носа.
— Х-е!
Стомахът му залепна за гърба, ясно се обрисуваха изпъкналите квадратчета на мускулната му преса, ръцете му меко паднаха върху дъската, единият край на която бе закрепен за колелото, а другият — за напречните пръчки на шведската стена. Дъската издаде сух звук и се счупи на две. Телето беше домъкнало в залата шест такива дъски специално за да онагледи процеса на обучението, както обясни самият той. Четири от тях вече бяха счупени, при това, както не е трудно да се досетите — не от мен.
— Трябва да се учим от природата, Михалич, дори и когато не разбираме законите ѝ. Природата не е глупава и при нея всичко е подредено правилно. Виждал ли си например как маймуната или тигърът нанасят удар?
— Че къде да видя това, Гриша? — разсмях се аз. — Не съм бил в джунглата.
— Ами по телевизора не си ли виждал? По канал „Дискавъри“ през цялото време показват филми за животни и аз винаги ги гледам, ако имам време. Животните удрят с разхлабена лапа и разкъсват безпогрешно кожата и мускулите.
— И костите ли трошат? — не повярвах съвсем.
— Не, не можеш да счупиш кости с такъв удар, но не ти и трябва.