— Знаете ли, Мария, не преставам да се учудвам на това до каква степен не си приличате с вашата съседка — казах аз, довършвайки впечатляващо вкусната вечеря, с която ме нагости старицата.
Днес тя беше облечена в ослепителнобели панталони и пуловер в нежен небесносин цвят. На шията ѝ висяха три наниза едри перли, носеше гривна от същия вид бисери на хилавата си китка, на ушите ѝ се мъдреха идеални малки перлички, а една малко по-голяма бе вградена в пръстена на ръката ѝ.
— Защо ви учудва това, миличък? Кой ви е казал, че хората, които живеят един до друг, непременно трябва да си приличат?
— Друго имах предвид. Та нали Ана е млада жена, има си собствен дом, не гладува, при нея растат прекрасни деца, около нея се въртят мъже. На нейно място деветдесет и девет процента от жените биха се радвали на живота. А тя непрекъснато е някак мрачна, намусена, сериозна и изглежда толкова уморена, като че ли няма сили за нищо. А вие, тъкмо обратното, нямате деца и изобщо никакви роднини, младостта ви е останала далеч назад, вероятно има какво повече да се желае и от здравето ви… — деликатно се опитвах да избегна думата старост — … и въпреки всичко сте пълна със сили, енергия и радост. Каква е причината за това?
— Причината, скъпи мой, е, че умея да бъда благодарна.
— Благодарна ли? На кого? И за какво?
— На Вселената. На Бога. На Космоса. Сутрин ставам от сън и с благодарност си мисля за това, че съм се събудила и че ми е подарена възможността да изживея още един ден. Излизам в градината и благодаря на Бога за това, че ми е дал възможност да видя още едно цвете, което вчера не е било разцъфнало, или още една птичка, която се е излюпила от яйцето на разсъмване. Ако при мен дойдат гости, аз съм им благодарна за това, че са дошли и че сме си поговорили за неща, за които нямаше да можем да си поговорим, ако сутринта не бях се събудила. Аз умея да бъда благодарна за всичко, което се случва с мен. Всяка минута, на всяка крачка, при всяко излизане. Вселената обича онези, които ѝ благодарят, и се старае да им даде колкото може повече. Защото всъщност тя по нищо не се отличава от хората. Вселената — това сме всички ние.
— Значи Ана не е като вас, така ли? Тя не разбира ли тези неща?
— Защо да не ги разбира? Разбира ги.
— Тогава защо не се отнася към тях като вас?
— Да разбираш не значи да искаш. Да разбираш не значи да можеш. И не значи да умееш.
— Искате да кажете, че Ана не иска да бъде благодарна, така ли?
— Иска. И умее. Но не може.
— Защо? — продължавах да разпитвам, опитвайки се да си изясня за какво става дума. — Какво ѝ пречи?
— Законът. Тя няма право. Не ѝ е разрешено. Сменяме темата, миличък…
Глава 13
— И все пак не си прав, Корин! — за хиляден път изрече Муся.
Търпението ѝ наистина нямаше граници. Още през лятото тя ми донесе изпратената по електронната поща от Германия и разпечатана компютърна снимка на Вероника — жената, в която съм бил влюбен и с която съм се срещал първо във Франкфурт, а после в Лайпциг. На снимката се виждаше очарователна брюнетка с блестящи очи, чувствителни устни и едри бедра. Беше точно от онзи женски тип, по който аз хлътвах, без да се замислям. Нямаше нищо чудно, че не бях я подминал. Мислите за Вероника не ме напуснаха през всички месеци, докато бях в санаториума, пък и по-късно, когато се прибрах вкъщи, всеки ден мислех за нея. И с нетърпение очаквах края на октомври, когато с Муся ни предстоеше да заминем за панаира на книгата във Франкфурт, където аз трябваше да имам творческо представяне в рамките на официалната програма, а също така да взема участие в редица мероприятия по молба на моето издателство в Германия. Бяха планирани и две срещи с читатели, едната — с немска публика, а втората — с рускоезични граждани, каквито в Германия имаше доста. Освен това, възползвайки се от случая, с Муся имахме намерение да установим контакти с издателите ми от Португалия, Гърция и Албания. Всички те бяха отпечатали по четири от моите романи и тъй като се бяха уверили, че продажбите им дори надхвърлят техните очаквания, искаха да сключат нови договори.
Програмата ми се оказа много сгъстена, но аз постоянно се опитвах да вмъкна в нея свободно време за срещи с Вероника. И всеки път се сблъсквах с кротката съпротива на моя литературен агент:
— Андрей, та ти дори не си спомняш за нея! Не знаеш, че си имал такава позната. И как би могъл да се срещнеш с нея? Откъде би могъл да знаеш, че познаваш тази жена?
— Ти си ми разказала за нея — заявих аз, въобразявайки си, че този аргумент е проява на върховна логичност.