— Но щом аз зная за нея, значи зная и за всичко останало, включително и това кой ти е дал координатите на Вероника, защо ти е било необходимо да се срещнеш с нея и при кого си заминал, когато си получил адреса му от нея. Сам се превръщаш в мишена. Наистина ли не разбираш това?
— Глупости! — отричах аз. — Много е сложно.
— Корин, ти положи толкова усилия, за да убедиш всички, че имаш пълна амнезия и че си абсолютно безвреден, а сега се каниш с един замах да съсипеш всичко! Къде остана разсъдливостта ти? Къде остана твоята предпазливост? Поне за мен помисли, та ти излагаш и мен на ударите.
Малко разсъдливост все още ми бе останала, но с предпазливостта нещата стояха съвсем зле. Тя просто отсъстваше.
— Муся, не се самонавивай. Да, ти знаеш за това, че във Франкфурт съм се запознал с една очарователна жена и че между нас е имало страстна любов. Но нямаш понятие къде и по какъв начин сме се запознали. Не си длъжна да знаеш това, защото аз не ти докладвам за всяка моя крачка. Нали не знаеш къде и при какви обстоятелства съм се запознал с генерал Маслов?
— Не зная — покорно се съгласи Муся.
— Видя ли, по същата причина нямаш представа от подробностите и около моето запознанство с Вероника. Престани да се тръшкаш! Всичко ще е наред.
— Корин, разсъждаваш по начин, по който би накъдрил някаква интрига в книгите си. Един вид — Беловцева нищо не знае, но за това си има причина, която аз ще изложа в края на повествованието. Това не е книга, Андрюша, това е животът и никой няма да чака, докато историята стигне до края си, за да си изясни дали аз зная някакви подробности или не. Аз няма да съм на разпит при следователя, където бих могла да дам каквото и да било обяснение, а ще ходя по улиците и всяка минута ще се тревожа за това какво си мислят и как разсъждават онези, които искат да ти попречат да напишеш книгата си. А за тях ще бъде абсолютно ясно, че след като ти се срещаш с Вероника, значи някой ти е разказал за нея. Щом ти се срещаш с Вероника, значи тя може отново да ти съобщи имената и адресите, които ти е дала миналата година, и ти отново можеш да се срещнеш с онези хора и да получиш от тях същата информация. И тогава всичките ти опити да изобразиш безобидна божа кравичка няма да струват пукнат грош. Наистина ли не ти хрумва тази толкова проста постановка? Та нали никой няма да се поинтересува колко и какво знаеш в действителност. Съществува минималното подозрение, че си опасен — и това е достатъчно. Пак ще започнат да те преследват.
— Всичко ще бъде наред, Муся — уверено отговорих аз. — Забравяш, че с Вероника ще се срещна в Германия, а не в Москва и никой няма да научи.
На това място разговорът ни обикновено свършваше, но след няколко дни темата отново изникваше на дневен ред. И сега, докато седяхме в салона първа класа на самолета, изпълняващ полет по направление Москва — Франкфурт, с Муся за кой ли път разнищвахме проблема, стъпили на вече утъпкания логичен път, по протежение на който като километрични камъни стояха нейните предупреждения да проявя предпазливост и моите уверения в пълната безопасност на замисъла ми. А най-изненадващо бе, че твърдейки това, аз бях съвсем искрен. И нито за миг не се съмнявах, че никой няма да научи за срещите ми с Вероника и че не ни очакват неприятни последствия.
Разбира се, аргументите на моята Пухкава котарака бяха разумни и не можех да не ги призная. Но аз се бях вторачил в тази красавица Вероника, която, както още през май ми разказа Муся, ме обичала просто до безпаметство. Е, посочете ми мъж, който е с ума си и има пълноценна сексуална потентност и на мое място няма да поиска да се срещне с такава разкошна жена! С жена, която напълно съответства на вкуса му, на това отгоре е и влюбена в него! Поне от интерес, от любопитство. Посочете ми го и аз ще призная, че не съм прав. Исках да се видя с Вероника, да си поговоря с нея и страстно желаех между нас да има интимна близост. И всички думи на Муся попадаха върху неблагодатна почва. Тя не успя да ме разубеди. В самолета направи последния си отчаян опит, но отстъпи пред непробиваемата стена на моята увереност в благоприятния изход от тази ситуация.
А освен увереността в собствената ми неуязвимост, в мен уютно се бе загнездила и една надежда. Аз отново щях да се озова в същия хотел, щях да премина по същите улици, щях да се срещна с жената, с която бях спал преди една година — и може би това щеше да ми помогне да си спомня всичко. Може би щеше да се превърне в тласък, в същия онзи тласък, за който ми говореше Хипопотама. И тези мои очаквания изграждаха щита, през който Муся не успя да пробие. Тя не можеше да оспори факта, че трябва да се опитвам да възвърна паметта си. И никой не би могъл да го оспори. Освен самия мен, тъй като все пак ставаше дума за моята памет, а не за нечия друга, така че щях да правя с нея каквото си поискам.