Противно на традицията, тази година Франкфурт ни посрещна с хубаво време. Спомнях си, че всеки път, когато идвах на панаира на книгата, валеше дъжд. Какво пък — щом всичко започваше с късмет, значи така щеше и да продължи. Впрочем…
— Муся, а какво беше времето миналата година? — попитах, докато чакахме на опашка за паспортната проверка.
— Непрекъснато валеше дъжд.
— А през по-миналата?
— Също. Ти беше облечен неподходящо и през цялото време зъзнеше. След това озверя от студ и отиде в „Кауфхоф“ да си купиш пуловер.
— И какво стана, купих ли си?
— Купи си. Много симпатичен, сив на сини райета.
Да, наистина имах такъв пуловер. Намерих го вкъщи заедно с още някакви дрехи и предмети, за които изобщо не си спомнях, че притежавам. Значи и през онези две години, които се бяха скрили зад стената на моето безпаметство, времето е било лошо. А този път беше слънчево и топло. Имахме късмет. Всичко ще бъде наред, Муся! Всичко ще бъде наред, Корин!
Хотел „Щайгенберг Франкфурт Хоф“ ми се стори като роден дом, тъй като с Муся отсядахме тук всеки път в продължение на няколко години. Очарованието на Германия бе в нейната стабилност, тук толкова рядко се променяше нещо, поне за повърхностния поглед на туриста, че всичко си оставаше все така познато, свързано с някакъв навик и затова — много уютно. Стаява ми се оказа на четвъртия етаж и аз с удоволствие крачех по дългия коридор и разглеждах и разпознавах висящите по стените старинни платна: доколкото си спомнях, на този етаж бях живял два пъти, а Муся твърдеше, че миналата година също съм бил настанен тук.
Разопаковах нещата си, окачих ризите си в гардероба, подредих тоалетните си принадлежности в банята върху широкия плот, извадих от минибара бутилка минерална вода и с удоволствие я изпих. И ето че настъпи моментът, когато можех да се обадя на Вероника и да се уговоря с нея кога да се видим. А аз нервничех като сополив хлапак преди първа среща. Вероника отдавна вече знаеше, че ще пристигна през октомври, а преди две седмици Муся ѝ се обади по моя молба, за да разбере дали тя ще бъде в града по време на панаира на книгата. Оказа се, че ще бъде. И търпеливо ще чака моето обаждане, след като пристигна. Ето че пристигнах. И… какво следваше по-нататък?
С разтреперани от вълнение ръце измъкнах от бележника си листчето със записания върху него номер на Вероника и хвърлих едно око към телефонния апарат на масата. След като се поколебах малко, вдигнах с решителен жест слушалката и набрах един по-кратък номер. Звънях на Муся. Ако на номера на Вероника се отзовеше някой друг, щеше да е по-добре с въпросния абонат да се обяснява Котараната на своя безупречен немски, отколкото аз на моя развален английски. Телефонът беше служебен и в офиса слушалката можеше да вдигне всеки.
— Моля те, обади се на Вероника. Кажи ѝ, че съм тук и че искам да се срещна с нея още днес.
— Къде?
— Все едно. Където тя каже.
— Ох, Корин! — въздъхна Муся и се разсмя. — Какво щеше да правиш без мен! Скоро ще започна и в тоалетната да те водя, и дупето ти да бърша. Добре, ей сега ще ѝ се обадя.
Затворих телефона и се втренчих в огромното легло тип кинг-сайз. В точно такова легло преди една година съм правил любов с една красива жена. Къде ли е лежала тя — отдясно, близо до прозореца, или отляво? Дали пердетата са били спуснати? И изобщо как се е случило всичко? А може би не е станало в леглото, а в банята, или на пода, или във фотьойла? И ако се случеше отново, дали щеше да стане по същия начин, както е било миналата година, или по друг? Ако на моята памет ѝ бе съдено да се сепне и да се събуди именно тук, в обятията на Вероника, от нейните целувки или от звуците на сладостните ѝ стенания, значи всичко трябваше да се случи точно така, както е било тогава. И кой знае защо, това ми се струваше изключително важно. Но как можех да разбера дали то се случва точно така или не? Да попитах Вероника ли? Да я помолех да възпроизведе обстановката? Глупости, глупости, глупости! Първо, още не беше ясно дали изобщо ще се стигне до леглото, защото не беше известно как ще се подреди вечерта, как ще потръгне разговорът, дали между нас щяха да се зародят топлина, доверие и поне някакви сексуални чувства. Не бях сигурен в себе си — въпреки безмерните си сладострастни мечтания, нито в жената, която не помнех. И, второ, ако всичко потръгнеше добре и се подредеше както трябва, как, с какви думи щях да помоля моята бъдеща партньорка да извърши всичко точно така, както е било преди година? Та тя можеше да се почувства обидена и да си помисли, че я използвам просто като работен инструмент в личната си борба с моята амнезия! Щеше да се оскърби и да си отиде, затръшвайки вратата. Вероятно първо трябваше да си поговоря с нея, да ѝ задам всички въпроси, които ме интересуваха, и едва след това да премина към интимната част, иначе, току-виж, направил съм някакво неловко — в емоционално-психологически смисъл — движение и тя вземе, че си отиде. А аз щях да си остана с празни ръце, в смисъл че щях да се лиша не само от секс, но и от информация.