— И тук ми е много добре — опитвах се да се съпротивлявам аз, но разбирах, че няма никакъв смисъл от всичките ми жалки напъни. Не можех да споря с майка си. Дали пък просто не умеех? Или не ми стигаше смелост? През целия ми живот това бе един от моите постоянни проблеми.
Появи се внезапно и връхлетя в стаята ми с физиономия, на която бяха изписани едновременно скръб и справедливо негодувание. С набитото око и сръчните ръце на хирург с дългогодишен опит тя се хвърли към мен, направи бърз преглед на външното ми състояние и се успокои едва когато не намери нито видими рани, нито счупвания по тялото ми. Имах само синини и натъртвания, които на вид изглеждаха доста страховито, но изобщо не бяха опасни за живота и здравето ми. Впрочем майка ми действително беше хирург и при това казваха, че е добър специалист, макар — за щастие! — аз да не бях имал сгода да изпитам уменията ѝ на гърба си.
— Защо не ми съобщи? — гневно ме разпитваше тя. — Защо трябва да научавам от вестниците какво се е случило със сина ми? Верочка никога не би постъпила така. Кой на този свят ти е по-близък от майка ти?
Хайде сега и обвинения — така си и знаех. Общо взето, беше ясно едно: че за почти две години майка ми не бе изгубила навика си да ме сравнява с покойната си дъщеря — моята сестра. Аз страшно обичах Вера, отчаяно страдах, когато тя умря, и бях съгласен, че беше по-добра, по-сърцата и по-деликатна от мен. Да, всичко това беше точно така, но нали все пак не биваше до края на дните си да слушам упреци за това, че не съм като нея?
— Мамо, но нали ти замина за Самара? Как бих могъл да те намеря?
— Не се измъквай! Оставих ти всички телефонни номера, всъщност ти настоя да го направя. Искаше да разполагаш с възможността всеки ден да разговаряш със сина си. Понеже смяташ, че ако Женя не общува с теб, ще пропадне.
Да му се не види: тя ми бе оставила всички телефони на приятелките си, при които се канеше да гостува. А аз дори не си спомнях!
— Не си спомням! — казах. — Всичко съм забравил.
— Не си измисляй! — Човек само можеше да завижда на безапелационния тон на моята майка. — Обаче много добре си спомняш, че съм заминала за Самара. Винаги успяваш да запомниш само това, което ти е изгодно, и с удоволствие забравяш онова, което пречи на плановете ти. Верочка не беше такава.
— За това, че си в Самара, научих от лекаря, който се обади на работното ти място. Слава богу, че дежурната медицинска сестра в твоето отделение знаеше къде си заминала. А ти как научи за мен?
— Нали ти казах: от вестниците. Почти навсякъде имаше кратки съобщения, че си катастрофирал и че лежиш в болницата в Талдом. И аз веднага хукнах насам.
— А Женя? Той също ли се върна с теб?
— Естествено. Но не го взех със себе си, защото не знаех в какво състояние ще те заваря, няма защо да травматизираме детето.
Точно така си беше — изобщо нямаше защо да се травматизира едно дванадесетгодишно хлапе. Ето един от редките случаи, в които бях напълно съгласен с майка си. Но въпреки всичко… Помнех сина си, когато беше на десет години. А сега вече бе на дванадесет. Какъв ли е станал? Много ли се е издължил? Дали е възмъжал? От какво се интересува, с какво се занимава през свободното си време, как върви учението му?
— Мамо, не носиш ли случайно със себе си снимка на Женя?
Погледът ѝ се изпълни с топлота и дори бръчките ѝ изчезнаха.
— Домъчняло ли ти е за него? — попита със съчувствие. — Разбира се, че имам.
Бръкна в чантата си, измъкна тефтерчето си, а оттам извади една снимка с размер девет на дванадесет сантиметра. На снимката се виждаше едро широкоплещесто момче с копа сламеноруса леко чуплива коса на главата, което бе облечено в яркочервен скиорски гащеризон и стоеше на склона на някаква планина с щеки в ръце. В гърлото ми заседна буца и аз спонтанно измърморих това, което мислех:
— Колко хубав е станал! И много е пораснал! Тук къде е? И ски ли се е научил да кара?
— Какво говориш, Андрюша! Нали Лина го заведе в Швейцария през януари, по време на ваканцията. Имай страх от Бога, същата снимка стои у вас в рамка, а ти като че ли за пръв път я виждаш. — Тя се сепна и съсредоточено вторачи очи в мен, пронизвайки ме с недоверчивия си поглед.
— Като че ли за пръв път я виждам — откликнах като ехо аз.
Едва в този момент майка ми най-сетне започна да осмисля онова, което ѝ бе казал доктор Василий Григориевич. Той задължително би трябвало да ѝ го е казал, защото тя със сигурност бе разговаряла с него, преди да се появи в стаята ми, и тъй като познавах характера ѝ, изобщо не биваше да се съмнявам в това. Какво пък, както се казва: гените не се изпаряват във въздуха и ако майка ми ме упрекваше, че с удоволствие забравям това, което не искам да запомня, то тя с не по-малко удоволствие не чуваше онова, което не искаше да чуе. Ама че наследственост! А може би беше резултат от възпитанието ми? Какъвто пример бях видял в детството си, на такъв и подражавах.