Струваше ми се, че мислите ми звучат високо и се чуват в цялата стая. Слушах ги сякаш отстрани и неволно се усмихнах: Корин, непоправим нерез си, казват ти, че тази жена е влюбена в теб, а ти само си мислиш как по-умело и по-ловко да я използваш за своите цели, като пътьом задоволиш и сексуалното си любопитство на самец. Къде остана твоят юношески трепет, на който сам се учудваше, докато лежеше в самотната постеля на третия етаж в корпуса на санаториума? Къде останаха твоите еротични сънища, в които галеше изобразената на снимката жена и след които се събуждаше потен, развълнуван и малко позасрамен? Искаш ли, Корин, да ти кажа в прав текст какво се случва с теб? Страхуваш се, че живата, днешната Вероника няма да ти хареса и няма да можеш да се справиш с интимната част. Затова предварително си измисляш оправдания от сорта на това, че уж тази жена ти е необходима само по работа, за да получиш информация и да възстановиш паметта си. И ако те споходи неуспех на интимния фронт, значи в това няма нищо страшно, защото не е срамно да не желаеш една жена, която не ти е харесала и която галиш по принуда, просто защото така се налага. О, Хипопотамище, благодаря ти, любезни ми приятелю, за просвещението и умствените упражнения! Макар че ти идваше при мен като подставено лице, все пак се оказа полезен.
Гледах към застланото с красиво покривало широко легло и се опитвах да си представя излегнатата върху него Вероника, разпръснатите ѝ по възглавницата коси, разголените ѝ рамене. Опитвах се… и не можех. Но с всяка изминала секунда у мен все по-силно се разпалваше надеждата, че точно тук, на това легло, в тази стая, през тази нощ щеше да се случи онова, което напразно бях чакал в продължение на пет месеца. Щеше да ме озари светкавица, стената щеше да рухне и паметта ми щеше да се върне при мен.
След десет минути Муся ми съобщи, че Вероника ще ме чака в седем часа вечерта във фоайето на хотела.
Обзе ме отдавна забравено трескаво очакване и за да го поукротя, реших да обиколя добре познатите ми и отколе обикнати места в града, където се бях разхождал преди и откъдето навярно бях минавал и по време на последните си две пребивавания тук. Стигнах до крайбрежната улица, наслаждавайки се на слънцето и на едва доловимия ветрец, и скоро се озовах на „Ромер“ — площад „Катедрален“. Познавах това място като петте пръста на ръцете си. На номер 19 беше ресторант „Вайнщубе им Ромер“, в който бях ходил само веднъж. На номер 15 имаше магазинче за сувенири, от което винаги си купувах симпатични дреболии за спомен и подаръци за този и онзи. Точно тук веднъж избрах за майка си изящна вазичка, точно в този магазин купих едно много скъпо коледно звънче, произведено през 1984 година, което бе предназначено за колекция и което подарих на тогавашната дама на сърцето си. Спомних си, че собственикът на магазина дълго ми обясняваше, че в тази колекция дизайнът на звънчето се сменя всяка година и самата година задължително се изписва върху него, защото цената му непрекъснато нараства. Колкото повече години минават, толкова по-висока става цената. През онази година, ако не ме лъжеше паметта, платих за звънчето някъде около четиристотин марки, но собственикът каза, че ако и сега никой не го купи, през следващата година то ще бъде значително по-скъпо.
А ето и моята любима къща, построена в стил фахверк, която много прилича на картинка от сборника с приказки на Братя Грим. Срещу нея, на номер 6, беше ресторант „Шварце Щерн“, чието име в превод означаваше „Черна звезда“. Специалитетът на заведението, от който никога не се лишавах, беше бяла доматена супа с орехова юфка на цена 14 марки и 50 пфенига. Вярно, до нея на същия ред се мъдреха необичайните за мен цифри: 7,41 евро. Да, разбира се, от 1 януари цяла Европа преминаваше към единна валута и още отсега във всеки ценоразпис бяха посочени и двете цени. Преди две години това все още не съществуваше. Интересно — дали миналата година съм идвал тук да ям любимата си супа с орехова юфка?