Прекрасно си спомнях, че в ресторанта, разположен в сградата с номер 16, поисках един тиролски омлет, който ме порази с високата си цена: струваше по-скъпо от изисканата бяла супа, макар че според моите нищожни кулинарни представи пържените яйца по никакъв начин не можеха да се сравнят със супата нито по сложност и времетраене на приготовлението, нито по количеството на продуктите в ястието. Тогава си поръчах омлета изключително и само от желание да удовлетворя любопитството си и да разбера какво толкова има в него за шестнадесет дойче марки. Не задоволих любопитството си, но изпитах наслада.
В следващата сграда имаше още един магазин за сувенири, от който веднъж купих някаква забавна джунджурийка за подарък: вграден в автомобил настолен часовник. А ето и още един ресторант — „Ромер-Бембел“, в който бях идвал нееднократно. Още през деветдесет и шеста година тук за пръв път ме доведе моят руски издател, с когото се срещнах на панаира на книгата. Кой знае защо, ние много се зарадвахме един на друг, сякаш живеехме на различни планети и сега случайно се сблъсквахме на това място, макар че в Москва се бяхме видели буквално две седмици преди това — на премиерата на моята нова книга. Издателят веднага ми каза, че вечерта ще ме заведе на едно страхотно място, където сервират страхотен свински стек с гъби и сметана. Стекът наистина се оказа превъзходен. И по-късно, веднага щом пристигнех във Франкфурт, аз винаги посещавах този ресторант.
Познавах всеки камък на този площад, всяка табела, всяка извивка на скулптурите, които украсяваха фонтаните в центъра му. И почти всяко ястие във всеки ресторант. Площад „Катедрален“ ме примамваше още от първото ми посещение в този град, което бе през деветдесет и пета година. Препусках насам при всяка възможност и можех да стоя с часове на него. Нямах представа каква бе причината, но тъкмо тук ми хрумваха неочакваните обрати в моите сюжети, убедителните черти в характерите на персонажите ми и необходимите думи за диалозите. Дори носех със себе си бележник и изписвах цели страници, седнал на пейката до фонтана или под чадъра на уличната масичка на някой ресторант. Не ми беше известно къде точно на този площад живееше моето вдъхновение, но то месеци наред търпеливо чакаше появата ми и радостно изтичваше насреща ми, стига само да направех първите няколко крачки по паважа.
Успокоих се. Поседях на уличната масичка на „Ромер-Бембел“ и докато наблюдавах група туристи, които бяха пристигнали някъде от Азия — или японци, или корейци, — изпих една оригинална светла бира. Влязох в магазинчето за сувенири, избрах миниатюрен пепелник с изглед от Франкфурт за момичето от автосервиза, при което никога не ходех с празни ръце, и го платих. Обичайните действия ми вдъхнаха увереност. Отново се почувствах в свои води, а трескавото очакване, което ме бе обхванало при мисълта за скорошната ми среща с Вероника, отстъпи, сякаш никога не го е имало. Всичко щеше да ми се удаде, с всичко щях да се справя. Имах достатъчно сили, за да реша каквито и да е проблеми и да преодолея каквито и да е трудности.
Господи, колко хубава беше! Много по-хубава, отколкото си я представях, докато гледах снимката ѝ. Беше дошла малко по-рано и веднага стана и тръгна срещу мен миг след като се появих във фоайето на хотела.
— Здравей, скъпи! — Вероника притисна буза до моята. Аз вдъхнах уханието на финия ѝ, едва доловим парфюм. Не можех да понасям, когато миризмата на парфюм те удря в носа от всички страни на разстояние от пет метра. Но Вероника използваше парфюм точно в такова количество, в каквото ми харесваше. — Благодаря ти, че поиска да се видиш с мен — тихо продължи тя. — Страхувах се, че няма да поискаш. Защото изобщо не ме помниш, а значи — не ме и познаваш.
— Надявам се да те опозная отново — неловко се усмихнах аз. — Гладна ли си?
— Ако искаш да хапнеш, ще ти направя компания.
Но аз исках нещо съвсем друго и не се опитах да скрия този факт. Качихме се в стаята ми. Вероника веднага мина напред и се настани във фотьойла, давайки ми възможност най-сетне да я разгледам както трябва. Беше облечена в делови костюм, чиито панталони бяха с цвят на росни боровинки — явно идваше направо от работа. Имаше дълги крака, широки, закръглени бедра, немного големи и доколкото можех да отгатна — стегната гърди и гъсти коси, небрежно събрани отзад с голяма пластмасова щипка в същия цвят, в който беше и костюмът ѝ.
— Сякаш нищо не се е променило, сякаш не е минала една година — отбеляза тя, оглеждайки се наоколо. — Стаята е съвсем същата. Но ти си различен. Отслабнал си, стегнал си се, имаш по-суров вид. Искаш ли да си поговорим?