Господи, какво ми ставаше? В продължение на половин ден измислях планове как да направя така, че да не я вкарам направо в леглото, а първо да си поговоря с нея, при това без да я обидя, и когато моментът настъпи, изведнъж разбрах, че искам именно физическа близост с нея и на всичкото отгоре — искам я веднага, жадно, до оглупяване! Неувереността ми изчезна и бях принуден да положа известно усилие, за да не я сграбча тутакси в обятията си. Откъде идваше това разминаване между мислите и желанията ми? Нима тя наистина въздейства толкова силно на моята мъжка същност на самец? Навярно същото се е случило и през миналата година и затова нашата страст е пламнала толкова припряно и ярко. Между другото — аз дори още не бях я целунал. Пълен идиотизъм! Но наистина не можех да преценя в кой момент е уместно да го сторя: от една страна, тя беше моя любовница, тъй че всякаква куртоазия би изглеждала глупаво и превзето, но, от друга, за мен тя бе една съвсем чужда жена.
— Зависи с какво време разполагаш — деликатно се измъкнах аз. — Би било жалко, ако се увлечем от едно и пропуснем друго.
— Ще успеем с всичко — лукаво се усмихна Вероника. — Имаме достатъчно време.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — предложих и отворих минибара.
— Само една глътка. Нали знаеш, че не си падам по тези неща. Ох, извинявай — досети се тя и се разсмя, — та ти наистина не знаеш. За мен кампари, ако обичаш.
Протегна ръка и ме погали по косата, докато аз, клекнал, търсех бутилката „Кампари“ за нея и коняк — за мен. Улових дланта ѝ и притиснах устни към пръстите ѝ. Движенията ми бяха съвсем автоматични, дори не оценявах степента на близост, просто винаги постъпвах така, когато някоя дама се интересуваше от мен.
Налях напитките във високи чаши, подадох на Вероника нейното кампари и се настаних във фотьойла от другата страна на малката ниска кръгла масичка.
— Разкажи ми за мен — помолих я, отпих малка глътка и леко се намръщих, защото конякът не се оказа на висота, впрочем от хотелския минибар нямаше защо да се очаква кой знае какво. — Как се запознахме, какво ти разказвах, чии адреси си ми дала, при кого съм ходил и какво съм ти казал след посещението си там. Всичко, което си спомняш.
— Трудна задача! — подсмихва се Вероника. — Ако още тогава знаех какво ще се случи, всеки ден подробно щях да си записвам. А така… Някои моменти си ги спомням много ясно, други напълно са се изтрили от съзнанието ми. Ти ми се обади в офиса, представи се и ми каза, че телефонния ми номер ти е дал Валери Маслов.
— Разкажи ми за това по-подробно, моля те — прекъснах я. — Кой е този Маслов, къде работи, с какво се занимава, къде и кога съм се запознал с него. Всичко, което знаеш.
— Маслов работи в Министерството на вътрешните работи, има някакъв висок чин, но не помня каква длъжност заема, пък и не ги разбирам тези неща. Или е началник на главно управление, или е заместник-началник. А може би е помощник на някой заместник-министър. С две думи — нещо такова доста внушително.
— Ти откъде го познаваш?
— Валери ли? Навремето ми беше годеник. Много отдавна — добави тя, — толкова отдавна, че дори вече не си спомням кога. А ти и Маслов ли си забравил?
— И Маслов — кимнах. — Продължавай, моля те.
— Ами ние с него редовно си звъняхме по телефона, поздравявахме се по случай празниците. После имахме дълга пауза в контактите си, той правеше своята кариера, аз — моята. И изведнъж — миналата година, някъде през пролетта — той ме намери тук, във Франкфурт, и ме помоли да издиря няколко души, наши сънародници, които са дошли в Германия. Тогава много се изненадах, тъй като министерството на Валери има толкова големи възможности, че оттам могат да намерят когото си поискат и където си поискат, но той ми каза, че това е лична, тъй да се каже, частна молба. Аз, доколкото можах, събрах информация и от петимата души открих двама. Единият живее близо до Кьолн, в Тройсдорф, а вторият вече се е преместил във Франция, в Бордо. Останалите трима като че ли се бяха изпарили, при всички случаи не можах да ги намеря. Може би бяха сменили имената си, което е най-вероятно.
— И какво стана после?
— Обадих се на Валери, отчетох му се, той ми благодари и каза, че през октомври във Франкфурт ще дойде един човек, който ще се свърже с мен и ще трябва да му дам — тоест на теб — тези два адреса. Това беше.
— А ти не го ли попита какво означава всичко това и защо са му тези адреси? — недоверчиво полюбопитствах аз.
— Попитах го. Но не много настойчиво. Честно казано, не ме интересуваше. Е, някой издирва някого си в чужда страна, защо да не му помогна? Андрей, ние вече говорихме с теб за това миналата година. Знаеш ли, Валери Маслов е добро момче, но да си добро момче, както се казва, не е професия, а в този случай да си добро момче още не е достатъчно основание, за да станеш любовник на някого. Разбираш ли ме?