— Немного. Искаш да кажеш, че Маслов не се е отказал от намерението си да се ожени за теб ли?
— Е, не е чак толкова директно — разсмя се Вероника. — Той отдавна е женен, а аз отдавна съм омъжена. Но Валери отново иска да ме вкара в леглото и за целта се възползва от всички възможни предлози. Колкото по-малко въпроси му задавам, толкова по-малко ще ми отговаря той, толкова по-кратък ще бъде нашият разговор и толкова по-малко ще бъдат основанията му да смята, че между нас се възстановяват някакви отношения. Разбираш ли?
Има си хас да не разбирам! Вероника дума по дума повтаряше онова, което самият аз често си мислех. Да, явно приликата в манталитетите ни не бе малка и навярно ненапразно съм се увлякъл по нея. А тя — по мен. Но ми направи впечатление, че говори за генерал Маслов в сегашно време. Нима не знаеше, че е загинал?
Оказа се, че нищо не знае. И ако се съдеше по това колко бързо Вероника се справи с шока от моето съобщение, те наистина не бяха обвързани със сърдечна връзка през последните години. Не последваха никакви сълзи, никакви тюхкания и никакви възклицания. Имаше просто едноминутна пауза, по време на която Вероника седеше във фотьойла със затворени очи, като вцепенена. След това мълчешком отпи глътка от чашата си и едва чуто изрече:
— Бог да го прости. Лека му пръст.
След още една минута тя напълно се овладя и продължи разказа си. Когато през октомври съм ѝ се обадил, ние сме се срещнали, Вероника ми дала адресите и ми обяснила как да стигна до Тройсдорф: за два часа от Франкфурт до Кьолн с бързия влак и оттам за още двадесет минути с мотрисата. Тя не тръгнала с мен и аз съм заминал за Тройсдорф сам. Върнал съм се с блеснали очи, Вероника ме посрещнала на гарата и тогава аз съм я залял с порой от емоции. В смисъл че съм получил прелюбопитна информация, но това не било най-важното. Най-важното било, че съм решил на какво ще бъде посветена новата ми книга: щяла да бъде за хората, които са постъпили на работа в милицията още по времето на Брежнев и Щелков и които са били напълно прекършени и смлени от мелничните камъни на перестройката. Естествено хората били само една алегория, а в действителност книгата щяла да описва системата, която била създадена и отгледана, смазана и усъвършенствана тогава и разрушена и изкривена до пълна неузнаваемост и непригодност да бъде използвана сега. И това щяло да бъде разкрито чрез конкретните съдби както на честните професионалисти, така и на отвратителните, разядени от корист корумпирани служители на милицията. Споделил съм тази идея с Вероника, но нищо не съм ѝ казал за получената от мен информация. В смисъл че съм се опитал, но според нея тя кротко ми дала да разбера, че това не ѝ е интересно, че каквото и да ѝ говоря, нищо не разбира от тези банкови и финансови тарикатлъци, че ни е останало толкова малко да бъдем заедно, та нима сме щели да започнем да губим безценното си време в обсъждане на чуждите машинации…
— Запомних само едно твое изречение — с извинителен тон добави Вероника. — Тогава ти каза, че всичко това може да се нарече силово предприемачество. Че едни хора търгуват със знанията и способностите си, други — със стоки, а трети — с физическа и властова сила.
Силово предприемачество. Видиш ли — звучеше почти научно! А как другояче можеше да се нарече например онова, което ченгетата бяха направили с Боря Викулов? Конкурентите на Боря бяха купили силата на ченгетата и възможностите им да го арестуват, да го водят на разпити, да го хвърлят зад решетките, да късат нервите му, да съсипват здравето му и да му организират тормоз в затвора. През октомври миналата година отдавна вече съм знаел какво се е случило с Боря и затова в главата ми се е родил този термин. Както и да е, не беше чак толкова важно какви конкретни данни съм донесъл от пътуването си до покрайнините на Кьолн, защото вероятно всичко това съм го обработил и съм го вкарал в компютъра си и вече десет пъти го бях прочел заедно с останалите материали.
— Искаш ли пак да отидеш дотам? — попита Вероника. — Запазила съм всичко — и адреса, и името.
— Да — неочаквано за самия себе си се съгласих аз.
Щях отново да мина по същия маршрут, да се срещна със същия човек и може би да си спомня…
— Искаш ли и аз да дойда с теб? — продължи тя. — Мога да си взема почивен ден.
— Няма нужда, благодаря. — Постарах се отказът ми да не прозвучи обидно. — Трябва да направя това сам. Искам да се опитам да възстановя обстановката, а пък ти не си била с мен миналата година.