А тепърва ми предстоеше да понеса и приема при единия от двамата ми немски издатели. Издателската къща, която се намираше в Берлин, издаваше романите ми в твърда подвързия, а франкфуртското издателство бе купило правата за джобните издания с мека подвързия и ние с Муся се отправихме от панаира направо към това издателство. И дума не можеше да става да изчакаме дългата опашка за таксита пред месе, защото щяхме да се вредим за кола след два часа.
— Да вървим на гарата, там има много таксита! — изкомандва ме Самката на Гепарда. — За десет минути сме там и при всички случаи ще стане по-бързо.
— Дали да не вземем метрото? — предложих. — То е по-близо. И се движи по-бързо. Ето входа му, на три метра.
— Аха, бързо! — хукна натам Муся, гледайки някъде встрани. — Но ще ти се наложи да пътуваш прав. Сега е час пик, хората се връщат от работа, и тук е както у нас.
— Добре де, ще пътувам прав, няма да се прекърша. Знаеш ли пътя?
— Кории, миналата година с теб ходихме там. И между другото по-миналата — също. Така че казвай — с такси или с метро?
Избрах метрото. Таксито бе скучно. А щом на два пъти сме пътували с подземното влакче по един и същи маршрут, значи ми се удаваше шанс, който не биваше да пропускам.
От издателството се върнахме в хотела някъде към полунощ, омаломощени от шума на тълпите гости и от задуха. Впрочем омаломощен май че бях само аз. На приема Муся активно контактуваше с присъстващите, поздравяваше старите си познати и завързваше нови контакти, решаваше някакви свои проблеми на литературен агент и изглеждаше напълно удовлетворена. А аз най-вече си мълчах и си мислех само за това как по-бързо да се смотая оттам.
През целия ден така и не успях да се обадя на Вероника. От време на време се сещах, че трябва да свърша и тази работа, но кой знае защо, не го правех.
В хотела, заедно с ключа от стаята ми, администраторът извади от гнездото в класьора и един лист с някакво съобщение. Текстът беше написан на немски и аз веднага предадох бележката на Муся.
— Твоята Вероника се е обаждала — леко намръщена, каза Котараната, докато пробягваше с очи по редовете. — Чака да ѝ позвъниш на домашния телефон до дванадесет часа през нощта.
Погледнах часовника си: беше дванадесет без петнадесет. Трябваше да ѝ се обадя, иначе се получаваше голяма свинщина.
— Хайде да идем в бара! — Помъкнах решително Муся в посоката, от която се разнасяха едва доловимите звуци на роял. — Ще изпием по едно кафе като бели хора и ще разгледаме програмата. Трябва да намеря време, за да отида до Тройсдорф и да се срещна с Вероника.
Муся неодобрително завъртя глава, но направи онова, което поисках. Време за пътуването се намери в четвъртък вечерта, защото през този ден Муся си бе планирала срещи с издателите и литературните агенти, свързани с другите ѝ автори, и нямаше нужда от моето присъствие. Утре беше сряда, времето ми бе ангажирано, а вечерта ми предстоеше среща с читатели, но имах малък луфт между седемнадесет и деветнадесет и тридесет часа и можех да се уговоря с Вероника за среща в този интервал. Стрелките на часовника приближаваха дванадесет и за да не губя време, докато стигна от бара до стаята си, обадих ѝ се от мобилния си телефон.
— Ще можеш ли да се видиш с мен утре вечерта от пет до седем и половина? — Стараех се да говоря колкото може по-кратко, за да не поставям дамата в неудобно положение пред мъжа ѝ. Имитирах делово обаждане без никакви дълги поздравления и излишни въпроси от сорта на: „Домъчня ли ти за мен?“ или: „Как си, скъпа?“
— Да, добре — също така кратко ми отговори Вероника.
— В хотела ли?
— Да. Всичко хубаво.
— Моля те, вземи адреса в Тройсдорф — напомних ѝ. — Ще ида там в четвъртък.
— Разбира се. Довиждане.
Глава 14
Деловата част на следващия ден ме накара да се почувствам като сънен флегматик, който е попаднал в отделението за буйстващи в лудницата. Аз катастрофално не успявах да следя хода на мисълта и същността на действията на моята Гепардица. Ако в обичайното си делово състояние за мен Муся беше Самката на Гепарда, то в случаите, когато в нейното поведение преобладаваше агресивният напор, мислено я наричах Гепардшата, а в състоянието, в което се намираше днес, звуковите асоциации ми диктуваха думата Гепардица — по аналогия с царица и едновременно с това с девица и красавица. Тя се държеше с мен като с полуодушевено същество, като към нещо от сорта на досаден фен или като към натрапено за отглеждане против волята ѝ неразумно дете, което не разбира какво става наоколо и на което постоянно трябва да му се казва къде да застане, къде да седне, при кого да отиде и какво да каже. Тя издаваше въпросните разпореждания с приглушен глас, едва помръдвайки устни и запазвайки на лицето си израза на величествена доброжелателност и непоклатима увереност в това, че всичко ще бъде изпълнено безпрекословно. Не се сърдех, защото знаех, че Муся винаги постъпваше правилно. Още когато сутринта ме зърна, тя отсече, че днес за нищо не ставам, защото трудно схващам, бавно се движа, мъчително намирам нужните думи и виждам зле. Понякога с мен ставаха такива неща, не много често, но се случваха, и първият признак, че съм изпаднал в такова състояние, беше неспособността ми да определя от пръв поглед най-краткия път между две точки. Тази сутрин например не успях да преценя най-краткото разстояние от входа на ресторанта до набелязаната свободна масичка до прозореца, на два пъти свърнах очевидно не където трябва и веднага разбрах, че нямам ден. Когато си бях в Русия, в такива дни дори не сядах зад волана.