В главата ми непрекъснато изплуваше мисълта за насрочената в пет часа среща с Вероника и разчитах единствено на това, че към обед щях да се съвзема. Ала и тогава толкова дълго изучавах менюто в ресторанта, докато се опитвах да установя какво точно ми се яде, че веднага ми стана ясно: все още не съм на себе си. В три часа имах официално мероприятие, на което щеше да ми се наложи да отговарям на въпросите на журналистите и публиката, съставена от работещи в разни издателства и литературни агенции служители. Цялата ми надежда беше в Муся, която щеше да седи до мен и да изпълнява ролята на преводач. Общо взето, по време на такива мероприятия работеха симултанни преводачи, които стояха в едни стъклени кабинки, но тъй като Муся забеляза шашнатото ми изражение и зле фокусирания ми поглед, ободряващо се усмихна и каза, че ще уреди всичко. Какво щях да правя без нея?! Наистина бих пропаднал.
Срещата с публиката премина по мед и масло, Муся седеше до мен, тихичко ми превеждаше въпросите и тутакси ми подсказваше общата насока на отговора. Аз лека-полека започнах да се вземам в ръце и към края на мероприятието почти влязох във форма. При всички случаи погледът ми се фокусира и избистри. Усещането за мъгла в главата ми се разсея.
В пет без петнадесет Муся ме изпрати до изхода, въздъхна с облекчение, щом видя, че опашката за таксита е съвсем малка (дисциплинираните германци — издателите и сътрудниците на панаира — щяха да напуснат помещенията едва в шест часа), на няколко пъти ми повтори къде ще ме чака в седем и половина и настоя точно в седем часа да ѝ се обадя по мобилния телефон, за да се убеди, че нищо не съм забравил и не съм объркал. Аз ѝ обещах.
Днес Вероника ми се стори още по-хубава, отколкото в понеделник.
— С малко време ли разполагаме? — попита тя с полувъпросителна интонация, докато ме прегръщаше.
— Почти с два часа — отвърнах аз, вдишвайки аромата на парфюма ѝ. — В седем и половина трябва да бъда тук, във фоайето, в пълна бойна готовност. Муся ще ме заведе на среща с читатели.
Кой знае защо, мислех си, че Вероника задължително ще ме попита къде ще се провежда тази среща и ще обещае непременно да дойде. На път към хотела се опитвах да се ориентирам какво да ѝ отговоря, с други думи — дали исках тя да дойде. Реших, че по-скоро не искам и се подготвих убедително да излъжа, че не зная адреса и дори наименованието на онзи културен център, в който се канеше да ме заведе Муся. И че и самата Муся не го знае, та затова сме намислили пътьом да вземем с нас и представителя на издателството, който ще ни отведе там, където трябва. Но Вероника не ме попита за нищо и това остави в мен странното донякъде чувство на облекчение, плътно примесено с обида. Да, аз не исках тя да присъства на тази среща, но защо ли и тя не искаше?
Нашата близост беше точно толкова възхитителна, колкото и първия ден, и това още по-остро подсили у мен чувството ми за отчужденост. Тя беше хубава — да, несъмнено; беше желана — да, дума да няма; но беше чужда. Съвсем, съвсем чужда. В душата ми имаше чувство на благодарност към Вероника като към сексуален партньор, който ми бе доставил куп приятни изживявания, имаше възхищение от външността ѝ, но нямаше топлота. Какво означаваше това? Аз бях онзи Андрей Кории, притежателят на онзи житейски опит, на онзи мироглед и на онази личност, които се бяха формирали до онзи момент през юли 1999 година, плюс последните пет месеца, четири от които бях прекарал в санаториум с режим на поддържащо лечение и редовни спортни тренировки. А с Вероника се бях запознал през октомври 2000 година, когато от сегашния Корин ме е деляла повече от година, заедно с всички случили се през този период събития, преживявания и мисли. Какви ли бяха тези събития, мисли и емоции? Това не ми беше известно, но бях наясно с едно: тогава принципно съм се различавал от днешното си аз, защото тогавашният Корин беше изпитвал към Вероника нещо по-голямо от баналното влечение на самеца, а днешният не усещаше нищо подобно. Вероника се бе оказала жена, подходяща за Корин-2000 и напълно безинтересна за Корин-сегашния. Ние всекидневно се самонаблюдаваме, извършващите се в нас промени стават незабелязано и ни се струва, че днес сме точно такива, каквито сме били преди десет, петнадесет и двадесет години. Всеки ден се виждаме в огледалото и не ни прави впечатление, че някаква бръчица първо ляга като лека сянка, сетне става по-видима, после става по-дълбока и се улавяме едва когато някой познат, който дълго време не ни е виждал, възкликне: „Ама ти си остарял!“ Или когато внезапно намерим стара снимка. Но с лицето нещата стоят много по-просто, а виж, промените във вътрешния ни свят няма кой да ги забележи, особено ако човек живее така, както живеех аз — без приятели и откровения, разговаряйки най-вече сам със себе си и с ръкописите си.