Но извадих късмет. Проклетата амнезия ми даде безценен и уникален житейски опит: със собствените си очи виждах колко поразителни могат да бъдат промените, които стават в човека само за една година. И нямаше нищо странно в това, че умираха стари дружби, че се разпадаха бракове, че отминаваше любовта. Напротив, напълно неразбираемо е как хората можеха да поддържат отношенията си с десетилетия, без да се насилват, без да си кривят душата, без да губят искреността си. Та те се променяха толкова много и онова, което им е било интересно преди пет години, какви ти пет — само преди година, година и половина, днес вече нямаше никакво значение за тях, то ги дразнеше, тежеше им, че дори предизвикваше и отвращението им. Това беше великолепен материал за книга…
Бях се отдал на ей такива неподходящи мисли, докато се търкалях, разнежен, в огромното хотелско легло и машинално галех кадифената кожа на лежащата до мен жена.
— Време е да се обадиш — полусънно промърмори Вероника, след като повдигна глава, за да види часовника. — Вече е седем часът, седем и две минути.
Аз послушно набрах номера на Муся, отчетох ѝ се, уверих я, че помня какво трябва да направя и че няма да закъснея.
— Искаш ли още малко да полежим? — попита Вероника. — Какво, да не би да имаш други предложения?
— Можем да слезем в бара и да изпием по едно кафе. И без това няма да имаме време за нещо по-интересно. — Тя се разсмя, целуна ме и отиде в банята.
След петнадесет минути ние вече пиехме кафе в уютния бар на хотела и аз старателно преписвах в тефтерчето си адреса и телефона на човека, при когото бях ходил миналата година в Тройсдорф. Николай Яновски. Името не ми говореше нищо. Но това не беше новина.
След още десетина минути ние се разделихме, уговаряйки се за утрешната ни среща. Вероника ми обеща да ме посрещне на гарата.
— Вероятно ще искаш да пътуваш със същия влак, с който замина миналата година — каза тя. — Това е влакът Берлин-Мюнхен, той тръгва от Кьолн в седем вечерта и пристига във Франкфурт в девет и петнадесет, а аз ще те чакам точно както те чаках преди една година. Щом ще възстановяваме ситуацията, нека всичко да съвпада едно към едно.
Не можех да не се съглася с нея. Вероника седна в опела си и изчезна, а аз останах да се разхождам пред входа на хотела в очакване на Муся, която се появи буквално след минута.
— Е, какво, недоубит Казанова такъв? — насмешливо попита тя. — Налудува ли се?
Още едно от поразителните качества на моята Котарана бе умението ѝ да произнася някоя съвсем безобидна дума така, че тя прозвучаваше като истински цинизъм. Как ли го постигаше?
На срещата с писателя Кории дойдоха изумително много хора. Изобщо и двамата ми немски издатели вече години наред изказваха дълбокото си удовлетворение от начина, по който се продаваха книгите ми, което означаваше, че хората тук ги купуваха и ги четяха. Те редовно ми организираха срещи с читателите, правеха ги по два-три пъти в годината или в рамките на някакви литературни фестивали, тип „Руска зима“, в Нюрнберг, или без повод, и нито веднъж по време на тези мероприятия залите не оставаха празни. Но всеки път това ме хвърляше в неизразимо недоумение. Особено ме поразяваше тъй нареченото четене. В смисъл че отговорите на въпросите заемаха само една малка част от времето, отредено за срещата, а другата част, при това — по-голямата, бе посветена на художествената изява на самия автор, който седеше на сцената и четеше откъси от книгата си. Когато ставаше дума за немски автор, това не пораждаше въпроси от моя страна, особено в случай че той четеше ново, още непубликувано произведение. Но що за удоволствие имаше в това да слушаш непознат език, от който не разбираш нито дума? Оказваше се, че удоволствието е налице, само че то оставаше неразбираемо за руснака. Нещо повече — организаторите на подобни мероприятия предварително се уговаряха с мен — по-право с Муся — какви точно откъси ще чета, а тези откъси задължително трябваше да бъдат от някоя книга, която е излязла на немски език. Преди самия концерт съответните страници се издирваха в преведения текст, ксерокопираха се, подвързваха се и се раздаваха на всеки зрител-слушател. Аз четях на руски, а те следяха с очи текста на немски. Другият вариант на четенето представляваше един вид миниспектакли, в които се канеха да участват професионални актьори и четци. Аз четях даден откъс на руски, след това те повтаряха като текст или драматизираха на сцената същия откъс, но вече на езика, който бе разбираем за всички присъстващи. После всичко се повтаряше отначало. Обикновено се определяха 3-4 откъса, всеки от които продължаваше около петнадесет минути. Аз бих пукнал от скука, ако някой ме накараше в продължение на два часа да слушам нечия реч на чужд език без превод. Дълго време смисълът на това действие ми се изплъзваше, но ми обясниха, че на читателите им било интересно да послушат как звучи книгата, която им е харесала, в оригинал. Какво пък, може и така да беше…