— Сине… — Гласът ѝ така силно затрепери, че ми се прииска веднага да се хвърля на врата ѝ, да я прегърна, да я притисна към себе си и да я утеша. — Значи наистина нищо не помниш?
— Нищо — потвърдих аз, стараейки се да изглеждам спокоен и дори весел, за да не нагнетявам трагизма на ситуацията и да не разстройвам допълнително майка си. — Нищичко не помня от последните година и девет месеца. От осемнадесети юли деветстотин деветдесет и девета година до двадесет и седми април тази година.
Най-сетне майка ми престана да се прави на фонтан, от който заедно с водата бликат на равни части чиста енергия и критичност, седна на стола и опря брадичка на ръцете си, облегнати върху високата табла на леглото ми.
— Това е ужасно. Получил си сериозна черепна травма и имаш нужда от квалифицирано лечение. Веднага ще се заема с преместването ти в най-добрата клиника в Москва. Лина знае ли?
— Сигурно не. Освен ако и тя като теб не е научила от вестниците.
— А кой изобщо знае, че си в болница?
— Светка. Тя идва при мен.
— Е, от Светка няма никаква полза — кое от нещата, от които имаш нужда, би могла да организира? Тя все още е почти дете. Каза ли на Борис?
— Не. Нямам новите му телефони, помня само старите му номера.
— Нищо чудно, че досега киснеш в тази дупка! Ето на, случи се нещастие и в целия свят няма кой да се погрижи за теб, освен майка ти. Впрочем навярно Борис също чете вестници, обаче не се е втурнал насам да ти помага. Ти съвсем наивно смяташ, че всички те обичат, а всъщност се оказва, че те обичам единствено аз!
И това също бе една от любимите ѝ изтъркани песни. Докато слушах мама, аз постепенно се успокоявах. Лина е водила Женя в Швейцария и у нас имало снимка от онова време. У НАС. Значи, както и преди, аз и Лина имахме общ дом, тя не ме бе напуснала и аз не я бях зарязал. И дори само този факт ми вдъхна успокоение. Мама разговаряше с мен, както по-рано, което означаваше, че в нашите отношения нищо не се е променило. Майка ми бе щедро надарен с психологизъм и богат на познания за московските болници човек, което означаваше, че се кани да ме настани в платена клиника, а след като нещата стояха по този начин, значи финансовото ми положение изобщо не е зле — щом тя допуска, че съм в състояние да платя за такава услуга. Майка ми винаги беше приблизително осведомена за материалното ми състояние. Излизаше, че две години не са чак толкова дълъг срок, та животът да се преобърне съвсем из основи. Може би напразно се страхувах?
След два дни вече се настанявах на новото място. В една просторна стая, която приличаше повече на хотелска и разполагаше с телефон, телевизор, хладилник, собствен санитарен възел и дори балкон. Двата ѝ прозореца гледаха към красив и благоустроен парк, потънал в нежнозеления мираж на младите листа. Персоналът беше безупречно вежлив. Храната — превъзходна. И към тези неща се прибавяше всичко, което се полага за такива места, във вид на фитнесцентър, басейн, сауна, тенискорт, масажна, балнеолечебница и още нещо, чието название не запомних от първия път, когато върху ми се стовари потокът от нова информация. Всичкият този разкош се намираше в близкото Подмосковие и доколкото разбрах, санаториумът се делеше на два сектора: един — за много, ама много заслужили ветерани, които държавата обезпечаваше с висококачествено, но безплатно медицинско обслужване, и друг — за всички, които можеха да си плащат.
След като поговорих с майка си, аз малко се поободрих и реших да разработя своя собствена програма за излизане от кризата: да накарам мозъка ми да си спомни изчезналите неизвестно къде година и девет месеца. Пътищата за постигането на тази цел бяха два — обективен и субективен. Обективният път се състоеше в събиране на информация за онова, което реално се бе случило през изминалите две години, или с други думи — в четене на вестници и списания, излизали през целия този тъмен за мен период. Субективният предвиждаше старателно и всепроникващо прочитане на двете ми книги — онази, която до момента, когато направих завой на „Садовое калцо“, бях написал до половината, и другата — за брокерите на недвижими имоти. Бях сигурен, че ако уловях онази емоционална вълна, на която бях писал книгата, и ако вникнех в мислите, които бяха залегнали в текста, щях да възстановя състоянието си и самия себе си от онзи забравен период.