Вероятно планът ми беше добър, но се оказа, че не е чак толкова лесно да го подложа на ефективна проверка. Аз не можех да чета. Всъщност можех, разбира се, но само в случай че написаното беше с едър шрифт и че го четях на силно осветление и немного продължително. За това положение на нещата ме предупреждаваше и талдомският лекар Василий Григориевич, който твърдеше, че, общо взето, на първо време от четенето ще ме боли глава, но аз не повярвах. Как така ще ме боли глава от четене? Аз още от дете бях книжна мишка и за мен страниците с буквите, преливащи във вълшебни думи, от които се сплиташе прекрасна, увлекателна, неповторима история, бяха свято нещо, източник на възторг и сълзи, в съприкосновение с тях изпитвах едно с нищо несравнимо чувство, което се пораждаше, когато внезапно започваше да ти се струва, че си вникнал в тайния смисъл на текста и в душата на автора, че виждаш, чувстваш и напипваш неговата скрита болка, неговите лични съмнения и собствените му открития. Четенето беше щастие, а нима от щастие може да те боли глава?
Стана ясно, че може — и още как! По моя молба майка ми донесе двете ми последни книги, а също и куп вестници и списания, събирани едно по едно оттук-оттам в нейния апартамент и от познати. Купчината беше внушителна, но за четири дни успях да се преборя всичко на всичко с два вестника и едно списание. Установих, че вече повече от една година имаме нов президент и ново правителство, научих разни неща от деловите и светските хроники, уверих се, че както и преди време, курсът на долара расте, но това не ме тласна към никакви съществени изводи. Разбирах, че два вестника и едно списание са нищожно малко количество, но не можех да ускоря темповете на насищане с информация на моята продънена памет.
Опитах се да превключа на собствените си книги, защото все пак шрифтът им беше по-едър, но нещата се движеха страшно бавно. Започнах с „Времето на дизайна“ и като всеки добросъвестен читател, подхванах я от самото начало. Часовете се нижеха, а аз така и не можех да стигна до онова място, на което бях спрял, преди да реша да се уединя във вилата си…
Новият ми лекар — Ема Викторовна — се отнесе към мен, както се казва, с пълно разбиране. Вярно, аз така и не успях да се ориентирам дали това разбиране произтича от нейния висок професионализъм и уважението ѝ към страданията на болния човек, или пък е плод на високото заплащане за пребиваването ми в клиниката. Тя честно ми заяви, че няма смисъл да бъда лекуван стационарно, тъй като направеното на най-добрия диагностичен апарат изследване показало, че травмата, която съм получил, не е тежка и съвсем спокойно мога да си стоя вкъщи. Нещо повече — аз изобщо не бях длъжен да лежа непрекъснато и вече можех да ставам, да вървя и ако не ми се вие свят — да се разхождам из парка. Не ми се виеше свят, но не исках да се разхождам. Дори не ми се щеше да излизам от стаята. Страхувах се. Броях дните, а накрая — дори и часовете до появата на Муся Беловцева. Само тя можеше да ми каже дали аз все още съм знаменитият Андрей Корин. И само тя със сигурност знаеше на какъв хал е финансовото ми състояние. Само тя щеше да ми съобщи истината.
— Взел си правилно решение. Не трябва да се насилваш, ако изпитваш несигурност. И майка ти е абсолютно права.
Че мама беше права — беше, само че по свой начин. Тя се тревожеше за здравето ми и смяташе, че трябва да бъда под лекарско наблюдение. А на мен не ми пукаше за здравето ми и дори изпитвах вътрешното усещане, че съм здрав като трактор, но не исках да излизам от клиниката, докато не престанех да се страхувам. Мама не разбираше това, а пък ето че Муся веднага го разбра. Колко хубаво бе, че тя най-сетне дойде! Пухкавка и кръгличка, Муся ми напомняше за мъхнатата персийска котка, която имахме вкъщи още докато бях ученик. Тази синеока, абсолютно независима особа можеше с часове да лежи ту по коремче, ту на една страна, ту по гръб, изопната като някакво пухено саламче и разперила на четири страни крачката си в сиво-синкави чорапки, като по този начин създаваше впечатление на ужасна мързелана. Ала всеки ден, но кой знае защо — по различно време, удряше нейният час хикс, когато тя в продължение на петнадесет минути тичаше като луда из апартамента и играеше с всички дребни нещица, които се изпречваха на пътя ѝ, независимо дали това беше обвивка от бонбон, паднал от масата молив или изтърколила се в ъгъла монетка. След като изразходеше натрупаната си енергия, котката отново замираше и се правеше, че спи, че винаги е спала и че ще продължава да прави това до края на живота си.
Муся Беловцева много приличаше на нея. Тя можеше много дълго да стои неподвижна и да слуша внимателно събеседника си, без да мърда и да изразява нетърпение. После ставаше и започваше да върши това, което трябва. Бързо, енергично, без излишни приказки и като че ли без да сеща умора. След това отново сядаше и бавно разказваше за постигнатите резултати, без да повишава глас, без да жестикулира и изобщо без да прави нито едно излишно движение. Докато я гледаше и заедно с това — докато слушаше разказа ѝ, човек просто не можеше да си представи, че всичко, за което тя говори, бе извършено от нея за толкова кратки срокове. Когато седеше, Муся създаваше впечатление за мързелива, дебела и трудноподвижна котка. Но веднага щом станеше, пухкавата Персийска котка на мига се превръщаше в огнедишаща Самка на Гепард, с която, както е известно, никой в света не може да си съперничи по скорост на движение. В този момент Муся беше Котарака, защото седеше срещу мен в мекия, удобен фотьойл и вникваше в проблемите ми.