Та затова бях затворен и потаен. В смисъл че външно бях общителен, дружелюбен и изобщо — сладур, бях готов да обсъждам всякакви теми с когото ми падне, само не и самия себе си, моя личен живот, моите мисли и емоции. Не, аз ни най-малко не създавах впечатление на саможив човек. И факта, че нямах истински приятел, знаеха само майка ми и жена ми, отначало — първата, а после — и втората. Дори и Муся не знаеше — или поне в този момент на лицето ѝ бе изписано недоверие, примесено с почуда.
— Искаш да кажеш, че нямаш близки приятели, така ли? Никога не бих повярвала.
— Повярвай ми, моля те — сухо отвърнах аз. — И още нещо: ще те помоля подробно да ми разкажеш как вървеше нашата работа през тези две години. Ходихме ли във Франкфурт през есента?
— Да, разбира се.
Муся погледна часовника си и виновно се усмихна:
— Извинявай, Андрюша, но трябва да тръгвам, кацнах на летището късно снощи и още на сутринта дотърчах при теб. За днес съм си набелязала куп неща за вършене. Хайде да поговорим за нашата работа друг път, тя няма къде да избяга, не е спешно. Пак ще дойда при теб — разлисти бележника си — в сряда, на шестнадесети, ще ти донеса всички договори и цялата преса, която е отразила последните ти две книги. Да, а също и чуждестранната преса, и всички отчети за продажбите на книгите ти в чужбина за деветдесет и девета и двехилядната година.
— А телефона? — напомних ѝ. — Муся, трябва ми не само ПИН-кодът, трябва ми и нов номер, за да не може да ме открие никой — освен теб, мама, Лина и Женка. Ако поискам да си поговоря с някого, сам ще му се обадя.
— Не се тревожи. — Тя се усмихна, но това вече не беше усмивката на пухкавата Мариана, а озъбената паст на Самката на Гепарда: Муся се готвеше да скочи от мястото си и да хукне по работа. — Този въпрос ще реша още днес и ще изпратя новата ти СИМ-карта по някого. — Силната и гъвкава Самка на Гепарда скочи от фотьойла, щракна закопчалката на чантата си, рязко се обърна на токчетата на изящните си обувки и ме погледна в упор: — Искаш ли един съвет, Андрюша?
Сините ѝ очи прижълтяха. Пухкавата ѝ козина надвисна точно над очите ѝ, потъмня и заблестя. Бях наблюдавал тази метаморфоза много пъти през последните години и мразех тези моменти, защото самият аз бях мързелив, инертен и люто завиждах на всички, които умееха да бъдат бързи и енергични като Муся.
— Казвай — съгласих се вяло.
— Недей да киснеш по цял ден в стаята. Тук има прекрасна фитнесзала, голям басейн и опитни масажисти. След като тъй и тъй си се отдал на почивка, поне се заеми със себе си. Току-виж — и мислите започнали да шават по-бързо из мозъка ти.
За да се стигне от фотьойла до вратата, трябваше да се направят най-малко пет-шест крачки, но на мен ми се стори, че Муся преодоля това разстояние с един скок.
Кой знае защо, бях уверен, че ще ми е достатъчно само да зърна Муся Беловцева и паметта ми мигом ще се възвърне. И имах основания за такава увереност. Вярно, дойде Светка, ала с нея се виждахме толкова рядко, че погледнато като цяло, животът ми не можеше да се смята за свързан с нейния. Появи се също и майка ми, но въпреки че преди си говорехме всеки ден по телефона, не бях обсъждал с нея нищо съществено и важно. Разказвах ѝ най-вече за Женя, защото тя наистина се интересуваше какво става с него, после — за това как се чувствам със здравето, за което тя естествено се грижеше, но което според мен бе в толкова добро състояние, че нямаше какво да му се обсъжда, и накрая, като точка трета — за Лина. Но и за жена си не можех да споделя кой знае какво, защото ако я похвалех повечко, на майка ми щеше да ѝ стане неприятно, а ако започнех да я критикувам — щях да ѝ дам повод за неверни изводи, така че ми се налагаше старателно да дозирам информацията и да контролирам всяка своя дума. А към моето писателско ежедневие майка ми имаше твърде косвено отношение.
Виж, Муся беше съвсем друго нещо. Така се случи, че аз постепенно ѝ прехвърлих всичките си грижи, като оставих за себе си само задължението да творя. Дори журналистите трябваше да уреждат интервютата си не с мен, а с нея. И въпросите за моите участия в телевизионните предавания, в радиоефира, в представянията и в останалите мероприятия трябваше да се съгласуват с Муся. Когато чуждестранните издатели ме канеха на преговори, на срещи с читатели или с журналисти, Муся задължително пътуваше с мен, като преди това запазваше такъв хотел, в какъвто аз исках да отседна, и купуваше билети за такъв полет, с какъвто аз предпочитах да летя. Тя перфектно владееше английски, немски и френски и по време на тези пътувания играеше за мен и ролята на преводачка. Ако си сложех ръката на сърцето, можех да твърдя, че никой не знае повече за мен от Муся Беловцева. Естествено, както вече обясних, Муся знаеше далеч не всичко, но останалите хора, включително майка ми и Лина, знаеха още по-малко.