— Много съжалявам, Дюхон, но не обичам Вера. И никога не съм я обичал. Но на нея това много ѝ се искаше и аз я съжалих, разбираш ли? Просто я съжалих. Но не се отказвам от отговорността за детето, то е мое и аз съм готов да взема всякакво участие, което е по силите ми, за да израсне здраво и весело.
— То ще израсне здраво и весело, ако има баща — отбелязах аз. — Най-доброто твое участие в неговото възпитание би било, ако се ожениш за Вера.
— Разбирам — кимна тогава Боря. — Но аз имам дете от брака си, имам син и на него също му е нужен баща. Едно дете с нищо не е по-добро или по-лошо от друго. В чиято и полза да взема решение, едното дете ще получи баща, а другото — не. Какви аргументи имаш в полза на това ощетено да се окаже именно детето, което е родила жена ми?
Нямах аргументи. Естествено бих могъл да запея старата песен за отговорността, за това, че е трябвало да мисли, когато е правил любов, да взема предпазни мерки, да не допуска бременност и други такива, но със сигурност знаех, че Вера искаше детето, а Боря — не. Това беше нейно решение, а моят приятел просто не бе сметнал за необходимо да ѝ натрапва собственото си виждане по проблема.
— Аз всеки месец ще ѝ давам пари, Вера и детето няма да изпитват никакви лишения — продължи той.
— Няма нужда, Боря… — Опитах се да възразя, но бях спрян рязко и безпрекословно.
— Това ми е нужно на МЕН. Иначе няма да мога да живея спокойно.
Оцених постъпката на Боря. Не всеки можеше да дойде просто ей така и да каже: не обичам сестра ти и няма да се оженя за нея, но ще ѝ помогна да отгледа детето.
Ала помощта не продължи дълго. Детето се роди хилаво и живя съвсем малко. Ако кажа, че Вера изпадна в отчаяние, означава да не кажа нищо. Любимият ѝ мъж я бе изоставил, детето ѝ умря. Започна дълъг период на болници, таблетки и психиатри. След това настъпи период на хронична депресия, алкохол и наркотици.
Животът на Вера беше прекършен и тръгна надолу. Тя сключи два брака — един от друг по-мъчителни, тъй като Вера инстинктивно търсеше мъж, който да прилича на Боря, но не външно, а умствено и по характер, и тези мъже я унижаваха, биеха я, изневеряваха ѝ и в крайна сметка я зарязваха. Освен че приличаха на Боря по своя мачизъм и откровено нежелание да се съобразяват с чувствата и потребностите на околните, те — на това отгоре — и пиеха. Второто ѝ дете умря при раждането, а третото — жертва на пиянско зачатие — също почина в ранна възраст. А после умря и самата Вера. Самоуби се.
И всичко това до голяма степен бе резултат от факта, че Боря се бе подчинил на своето мъжкарско самолюбие: че как можеш да не вкараш в леглото си една девойка, която от толкова години те гледа с влюбени очи!
На Боря всичко му се получаваше лесно и просто, без видими усилия. Училището, институтът, работата, бизнесът. Дори и извънбрачното му дете не обремени за кой знае колко дълго време съвестта и портфейла му. И след него се тътрех аз — кьопавият, дебеланкото, средноспособният, чиито родители мечтаеха да видят, че прилича на блестящата звезда на име Борис Викулов. Понякога дори ми се струваше, че майка ми и баща ми предпочитаха техен син да е Боря. Те щяха да се гордеят с него, а аз не им доставях никаква радост. Понякога дори ми хрумваше мисълта, че моите родители започнаха да ме обичат истински едва когато стана ясно, че имам талант. Но това се случи, когато бях вече надхвърлил двадесет години и когато получих първите преливащи от възхищение рецензии за своите разкази. А до този момент бях принуден да слушам безкрайните сравнения между мен — сивичкия и никому ненужния — и яркия и обичан от всички Борис. И дори и през ум не ми минаваше да въстана срещу това и да се възмутя. Аз безусловно признавах неговото превъзходство и правото на собствените ми родители да му се възхищават. Че как иначе? Та той наистина беше забележителен — най-силният, най-смелият, най-умният!
Не се възмутих и не въстанах дори тогава, когато Боря нагло излъга доверието ми. Бяхме на осем години, разхождахме се доста далеч от къщи, когато изведнъж ме присви коремът. Трябваше спешно да отида в тоалетна, но наоколо нямаше такава, защото в началото на шестдесетте години обществените тоалетни в нашата страна не бяха често срещано явление. Не знаех какво да правя. За да стигна до дома си дори на бегом, ми трябваха петнадесет минути, а стомахът така ме присвиваше, че даже не можех да помръдна и само търсех с очи някой спасителен храст, зад който бих могъл да се скрия и да удовлетворя внезапната си нужда.
— Ще ида в храстите — почти простенах аз.
— Какво говориш! — прошепна Боря със страшен поглед. — Не бива! Ами ако изведнъж се взриви?