След седмица научих, че са арестували Боря. Знаех, че е станало заради мен. Ако се бях обадил на Муся в Екатеринбург, тя щеше да се свърже с когото трябва и на другия ден Боря щеше да има нов-новеничък задграничен паспорт. И щеше да замине в чужбина и да си живее там с песен на уста. Срамувах се. Съжалявах за това, което направих. Най-много от всичко на света ми се искаше този епизод да го няма в живота ми.
Но го имаше.
След няколко месеца пуснаха Боря, но през това време разтропаните му врагове заедно с приятелите и близките му бяха успели да му отнемат всичко. И ако възрастният умен Боря се бе отнесъл към това, макар и болезнено, но здравомислещо, с разбирането, че лесно спечеленото лесно се и губи, то неговото синче изобщо не възприе загубата на благосъстоянието си философски. Има си хас: на осемнадесет години той се разхождаше из Москва с подарения от баща му автомобил, който съвсем не бе родно производство и дори не бе втора употреба. Разполагаше с толкова джобни пари, че му стигаха да живее по възможно най-разкошен за един юноша начин, включително и да си купува наркотици. Володя дори имаше и собствен апартамент. Всички тези блага, взети накуп, му позволяваха да върши каквото му дойде наум, при това — без да бъде под строгия контрол на родителите си. И изведнъж всичко бе свършило. Нито кола, нито самостоятелен апартамент, нито пари, нито свобода, тъй като оттук нататък се налагаше да живее с баща си. И майка му го бе зарязала и не го бе отвела в онзи красив и обезпечен живот в чужбина. Може би ако беше малко по-умен, малко по-добър и не употребяваше наркотици, майка му нямаше да се откаже от него, но, разбира се, тази простичка мисъл не минаваше през главата на Вовка. Ако неговият баща не бе влизал в схватки с конкурентите си и бе споделял щедро спечеленото с когото трябва, никой нямаше да му крои шапката и нямаше да го дава на правозащитните органи. Но и това бе твърде сложна мисъл за сина на Боря Викулов. На него му трябваше някаква по-достъпна отправна точка. Кой беше виновен? Ами онзи, който не беше помогнал на баща му да изчезне зад граница, на безопасно разстояние от ареста. А кой не му беше помогнал? Това не бе туристическата агенция, чиито възможности се простираха дотам, че да чака най-малко три дни. Това не бяха бизнеспартньорите на баща му, които естествено тутакси бяха съобщили където трябва, че Викулов се кани да вдига гълъбите от Русия. Чичо Андрюша Корин беше виновен. Баща му се бе обърнал към него като към последната си надежда, а той го беше подвел. И беше ясно, че той няма как да нападне туристическата агенция, няма как да се докопа до бизнесмените, а сърцето му жадуваше мъст точно толкова, колкото организмът му жадуваше поредната доза. Само че сега с дозите беше възникнал проблем, защото баща му му даваше съвсем малко пари, които за нищо не стигаха. И Корин се превръщаше в най-удобния претендент за ролята на жертвата. Живееше сам, нямаше никаква охрана, никакво оръжие, че на това отгоре и нищо не помнеше, което означава, че в главата му няма как да се завърти мисълта, че бащата и синът Викулови могат да имат каквито и да било претенции към него. Ако нещо се случеше, тази гадина Корин нямаше да каже, че Володя Викулов има основания да му отмъсти, дори и да го измъчваха. Нямаше да каже, защото не го знае. Не го помнеше. Колко добре се нареждаха нещата…
А когато научи за амнезията ми, Боря идваше при мен в санаториума и разговаряше с мен, сякаш нищо не се бе случило. Дори не ми напомни, че се е обърнал към мен за помощ. Дори не ми намекна, че е разчитал на мен, а аз не бях оправдал надеждите му. Беше премълчал това. И по този начин ме бе размазал като отвратителна воняща дървеница.
Бях отвратен от самия себе си. И се оказа, че най-щастливи в моя живот бяха онези пет месеца, през които не си спомнях за моята гнусна постъпка и за своите гнусни помисли. В онзи момент на мен ми беше зле и аз бях пожелал зло и на Боря. Злото бе станало, Боря бе преминал през ада, но можеше да бъде щастлив и непременно щеше да бъде щастлив, защото при Боря всички неща винаги се подреждаха добре. Или защото не умееше да се срамува заради собствените си постъпки, или защото не вършеше нищо, от което впоследствие да се срамува. А аз умеех да се срамувам и което беше още по-ужасно — вършех такива неща, от които да се срамувам. И вече никога нямаше да мога да бъда истински щастлив.
Да, злото беше станало. Само че то не се бе стоварило върху Боря, а върху самия мен. Ако не бях направил онова, което направих, нямаше да имам потребността да забравя всичко. И нямаше да имам никаква амнезия. И никой нямаше да може да се възползва от нея.